Иън Ървайн - Сянка по стъклото

— Необикновена жена — въздъхва накрая аакимът. — Умна и способна във всичко. Късметлия си ти.

Лиан не го разбра и отвърна:

— Да, много научих от нея. Започвам да вярвам, че ще съставя Велико предание.

Увлечен в разговора, Лиан дори не гледаше откъде минават, само помнеше, че изкачиха не една стълба.

Вече възприемаше Раел като приятел, на когото може да се довери. Сподели с него за края в Преданието за Възбраната и обясня какво търси.

— Не знам, Лиан. Случило се е преди много време, преди аз, а и всички останали тук да се родим — с изключение на Тенсор. А колкото и неустрашим летописец да си, надявам се дори ти да не проявиш дързостта да попиташ него .

— Но защо?

— Срамуваме се от онази епоха. Аакимите избягали уплашени, когато Шутдар навлякъл Възбраната на всички ни. Дори Тенсор побягнал. Той е горделив и не понася да му напомнят това. А ние му дължим толкова много, че си мълчим. Не споменавай това пред него, умолявам те.

Лиан обаче не даваше и пукната пара за достойнството на аакима, от когото Каран толкова се боеше. При сгоден случай изобщо не би пощадил самолюбието на Тенсор.

Библиотеката не беше каквато очакваше. Влязоха в приветливо проветриво помещение с извити стени, изненадващо осветено от високи прозорци. Но през тях проникваше и неуморното пищене на вятъра, от което той настръхваше. За пръв път се чувстваше така в библиотека.

— Има още няколко етажа — каза Раел. — Повечето книги и свитъци са тук, защото днес рядко ги ползваме. Но това е оскъдна библиотека, каквато подхожда на стражеви пост като Шазмак. Голямата е в Стасор, далеч на изток. Като аакимнинг ти имаш право да влезеш в нея, но пътешествието ще ти отнеме двеста дни, а и сега е прекалено опасно. Ще доведа библиотекаря. Казва се Емант.

Раел се отдалечи, а Лиан заразглежда книгите и свитъците на най-близкия рафт. Малко от тях бяха илюстрирани, а ситните, богати на завъртулки писмена си оставаха неразгадаеми. Докато прелистваше един малък том, украсен в стила на стенописите, един мъж го доближи безшумно, като че ли бе свикнал да дебне всичко и всички, и Лиан се стресна.

Взря се в черните очи, хлътнали дълбоко в костите като в пещери. Враждебността в тези очи беше стряскащо явна. Лиан веднага осъзна, че този път няма да има полза от магията на гласа си.

Емант беше нисък за ааким, но все пак стърчеше над него и имаше могъщо телосложение, едра глава и дебел як врат. Въпреки теглото си се движеше с изящна, дори застрашителна ловкост. В гъстата му черна брада се врязваха два белега, извити от дясното ухо до ъгъла на устата.

— Емант, това е Лиан, аакимнинг. Внимавай да не му показваш никакви тайни — весело се обади Раел. — Той е познавач на хрониките от Чантед. Позволиш ли му да прочете нещо, никога няма да го забрави.

— Известно ми е как подготвят майсторите летописци — сърдито отвърна библиотекарят. — Какво искаш?

Лиан обясни защо се интересува от стари сказания, но дори в неговите уши думите му звучаха детински и нелепо.

— Тук не отделяме излишно време да се занимаваме с тези неща — троснато каза Емант, — макар и да попълваме Преданията след идването ни от Аакан, тоест отдавна. Имам екземпляри от много книги, но не мисля, че би намерил каквото търсиш. Томовете са хиляди, обаче нито един не е на твоя език, нито пък на друго наречие от Сантенар. Не можеш да ги прочетеш. А и да можеше, цял живот не би ти стигнал.

— Проучих Преданието за Възбраната — възрази Лиан. — Бих искал да знам какво разказват аакимите за онази епоха.

— Чух вече — ухили се Емант. — Закъснял си със столетия. Изпратихме архивите си за древните времена в Стасор. Ако си дошъл за това…

Лиан губеше надежда. Когото и да попиташе, никой не знаеше нищо.

— Няма ли кой в Шазмак да ми разкаже за онези събития?

Емант стисна ръката му с прекалено дългите си пръсти толкова силно, че чак костите го заболяха.

— Попитай единственият, който е живял тогава и е бил там — посъветва го с тежка злоба. — Попитай Тенсор , ако посмееш.

Извърна се, но Раел докосна ръката му в настоя тихо:

— Лиан е аакимнинг. Каран го доведе при вас.

— Каран? Чух, че тази дарш се е върнала — изсъска Емант и лицето му се разкриви.

Раел примижа, щом чу обидата. И Лиан се стъписа, въпреки че не знаеше значението на думата. Досега бе срещал от аакимите само любезност. Този мъж несъмнено беше опасен. Взря се по-внимателно в него. Лицето му беше осеяно с белези и говореше с подчертан акцент, който Лиан не можеше да определи.