Иън Ървайн - Сянка по стъклото

— От Тулин.

— Но защо си тръгнала точно по тази пътека… или не бива да питам?

— Раел, аз… не искам да те лъжа. Забърках се в странни дела. Помогнах с дарбата си на една приятелка да проникне във Физ Горго и да открадне една вещ от Игър. Заловиха я и аз се нагърбих да довърша задачата. Преследват ме от два месеца.

Не бе виждала Раел толкова изненадан.

— Истина било, че момичето от онези години вече го няма. А какво откраднахте?

— Заклех се да пазя тайна.

— Все едно. Нима ни засягат интригите на Сантенар? Разкажа ми каквото можеш от останалото.

Утрото отлетя неусетно, докато Каран сподели с Раел цялата история. На няколко пъти едва не изплю камъчето за Огледалото, още малко оставаше да го донесе и да му го даде, но възцарилата се между тях сдържаност й помогна да потисне този порив. Внезапно се усети, че вече е пладне.

— Ох! Зарязах горкия Лиан съвсем сам в чужд град. Какво ли ще си каже за обноските ми?

— Каран! — настойчиво промълви Раел. — Светът е на кръстопът. Скоро мелезите ще са в по-голяма опасност от всякога. Не признавай пред никого потеклото си.

— Няма — обеща тя, целуна го по бузата и бързо излезе.

Щом се върна в покоите си, видя, че добре са се погрижили за Лиан — мнозина аакими бяха наминавали да я видят и се застоявали да поприказват с новия аакимнинг, с този непознат. На Каран й бе потребно време да осмисли казаното от Раел и пак излезе: бродеше из коридорите на Шазмак, витаеше в мечти и спомени и поздравяваше старите си приятели. Понякога ги водеше да се срещнат с Лиан и да им обясни кой е, макар че всички вече бяха научили за него.

Отнасяха се много любезно със странника, някои дори задаваха въпроси за живота и дарбите му. Той се зарадва, че те също съхраняват Преданията и знаят за празника в Чантед, но тайничко посърна, защото не бяха чували нито за него, нито за сказанията му.

В късния следобед — Каран и Лиан пиеха чай — дойде Раел.

— Имам новина, която ще те разведри — каза на Каран. — Тенсор ще е тук след няколко дни, най-много след седмица.

Изтърваната от Каран купичка се строши на масата и чаят плисна към сборника на Лиан. Той грабна книгата и я избърса в ризата си. Докато разчистят, Каран се овладя и гласът й не я издаде.

— Тенсор… Мислех, че е отвъд Туркадско море.

— Натам замина, но явно събитията са го подтикнали да се върне. Току-що получихме съобщение, изпратено от Туркад преди два дни. Сигурно вече доближава Банадор. Ще ти се зарадва.

— Надявам се — отрони тя с някак особен тон.

Когато Раел излезе и останаха сами, тя дълго седя като вкаменена, без да отвори уста. После стана, отиде в стаята си и затвори вратата. Намести се на широкия като стол перваз и остана така часове наред, опряла рамо в стъклото, дори след като навън притъмня и прозорецът се преобрази в огледало, показващо само нейното лице.

„Тенсор!“ Какво да прави? Нищо не й хрумваше. Бе пропуснала шанса да им даде Огледалото, но се бе озовала в капан тук с него. И бе вкарала и Лиан в клопката.

Отначало той уважи желанието й да се уедини, но накрая любопитството надделя и го накара да почука на вратата. Каран не се обади, но Лиан влезе: носеше горещ чай и чиния с остатъци от вечерята. Тя му посочи нара и той седна, погледна я, после се извърна.

Каран неочаквано скочи от перваза.

— Трябва да се махна! — извика и изфуча от стаята.

Лиан не разбра от него ли иска да се отърве, или от Шазмак. Намусен чоплеше храната и пиеше чай, накрая взе чинията и се върна в голямата стая. Цяла вечер попълваше дневника си — не го беше отварял цяла седмица. Писането скоро го погълна и той забрави всякакви грижи.

Каран се прибра късно. Влезе тихо — уморена и нещастна — и се тръшна на дивана срещу него. Погледите им се срещнаха.

— Искаш ли чай?

— Да — отмаляло каза тя.

— Тенсор… — промълви, докато отпиваше от чая. — Знаех си, че не бива да идвам тук.

— Обясни ми. Току-виж ти помогна.

— Не можеш. — Мълчанието стана неловко и тя добави: — Благодаря ти, Лиан. Добре е, че си с мен, но няма с какво да ми помогнеш.

Посред нощ Каран се събуди от страшен, вледеняващ сън. Сънуваше, че Шазмак е предаден и завзет без съпротива, а приятелите й са заклани като покорни овце. Че всичко, което познаваше и обичаше в града, е разрушено и осквернено, а вината е само нейна, защото е донесла Огледалото тук.

Когато се разсъни, принудата да избира й натежа още повече — не помнеше дали е навлякла бедствието, защото е дала Огледалото на аакимите, или защото го е скрила от тях. Знаеше само, че тя е виновна.