Иън Ървайн - Сянка по стъклото

След два дни долетя друг скийт. Този път съобщението не беше на пергамент, какъвто ползваше Магистърът, а на изцапано късче кафява хартия.

Талия,

Най-лошите ми опасения се сбъднаха и ме свалиха насила от поста ми. Дойдоха през нощта. Някои от нещастните ми слуги са мъртви, но аз избягах по тайния проход. Мисля, че се канеха да убият и мен в мрака, но сега вилата ми е обезопасена и за известно време не ме заплашва нищо.

Няма смисъл да търсиш повече, върни се в Туркад, но бъди предпазлива. Ще се опитам да поддържам връзка с посредниците си, докато мога, само че без възможностите на Магистър ще е трудно. Трябва да се подготвим за обрати, ако Огледалото бъде намерено от други.

Игър настъпва на юг.

Не изпращай птици.

Талия безмълвно подаде писмото на Шанд.

— Тръгваш ли?

— Да, колкото и да вали. Той има нужда от мен. Откакто го познавам, живее в страх от този момент, от Игър. Но и светът да обезумее по същото враме…

— Да — отвърна Шанд. — Дори и аз в Тулин вече се тревожа. Макар че се зарекох да стоя настрана, не мога да си го позволя. Ако бях помогнал на Лиан, когато ме помоли… Е, няма полза от съжаления. И аз ще дойда в Туркад, но не заедно с тебе, а по-късно. Първо имам работа тук.

На следващия ден Каран стана призори, направи закуска, отиде с подноса в другата стая и раздруса Лиан.

— Какво? — викна той, без да отваря очи. — Да няма земетресение?

— Събуди се, охлюв такъв.

Лиан разтърка очи и се надигна.

— Какво има?

— Закуска — заявя тя и сложи отрупания поднос в скута му.

Той тръсна глава и болката му напомни за изпитото вино.

— Ще отида да се видя с Раел. Искаш ли да дойдеш?

— Имам нужда от още поне десетина часа сън — отвърна той заядливо.

Тя плъзна пръсти по челото му, после изпърха навън. Лиан изчака вратата да се затвори, остави подноса на пода и заспа мигновено.

Раел тъкмо се хранеше. Посрещна я с прегръдка.

— Ела да закусиш с мен, току-що започнах.

— Хапнах вече, но ще пийна чай, ако имаш от любимия ми.

Взе си възглавница и седна от другата страна на масата. Поднесе купичката по подходящия начин и Раел и наля студена отвара от джинджифил, в която тракаха парченца лед.

— Добре е, че отново съм в Шазмак. И толкова се радвам да те видя.

— Липсваше ми — промълви Раел — от мига, когато заминах, и през цялата година в Стасор. Когато се върнах, ти не беше тук и не можех да те намеря.

— Годината, през която те нямаше, беше от най-лошите в живота ми. Емант се опита да заеме мястото ти… сякаш бих се задоволила с всекиго. Порочен, покварен звяр! В Шазмак стана непоносимо за мен. — Тя потръпна. — Постарах се да не оставя следи от страх, че той ще ме последна, и четири години скитах непрекъснато. А ти защо замина?

— Тенсор ми нареди.

Името й подейства като плесница.

— Тенсор? Той… тук ли е?

— Има ли значение? — озадачи се Раел. — Не е тук, потегли преди няколко месеца на изток и няма да се върне по-рано от година.

Каран се опита да не покаже облекчението си.

— Когато ти тръгна, бях съсипана. Мислех си… че можехме да бъдем…

— И аз си мислех за същото. — Големите му печални очи се взираха в лицето й. — Върнах се готов да те попитам за чувствата ти и ако бе казала „да“, щях да скъсам със своя народ и да замина в изгнание. Но се оказа невъзможно.

— Въобразявах си, че Малиен държи на мен — прошепна тя, вперила поглед в него същия напрегнат поглед.

— Ти си много скъпа на майка ми, но Тенсор не даде съгласие.

— Защо е настроен срещу мен?

— Заради кръвта и последиците от смесването й.

— Имало е случаи…

— Знам. Изброих му ги, но той не отстъпи. Имало нещо в потеклото ти, за което обаче не иска да изтърве и думичка.

Каран се преви, сякаш костите й омекнаха.

— Нищо чудно да е прав. Безумието често е сполетявало рода ми.

— Не е това. На Аакан сме ценили и лудостта заради гениалността, с които са съчетава. Има още нещо.

— Е, не би могъл да му се противопоставиш…

— Преди седем години щях да го направя. Каран, аз… — Раел се запъна и добави: — Наистина съжалявам. Немислимо е.

Тя пиеше чая си смълчана и наблюдаваше Раел, който пък се опитваше да довърши закуската си. Накрая избута чинията, сякаш му загорча.

— Е, както ти сам каза, минаха седем години — безизразно рече Каран. — Изминах дълъг път оттогава. Може би така е най-добре.

— Може би. — Той май прие думите й като знак, че няма нужда да говорят повече за това. — Пътят, по който се върна тук, наистина е дълъг. Откъде дойде?