Иън Ървайн - Сянка по стъклото

Каран се озадачи.

— Мендарк ли? — прошепна тя. — Той няма нищо общо с това.

— Ти го казваш! Щом е тъй, защо те придружава човек, когото той покровителства?

Каран не отговори.

— Е, ще защитиш ли честта на своя род?

— Да — вяло отвърна тя.

— Тогава ела — сопнато заповяда Тенсор. — Светът не спира, трябва са започнем незабавно.

Даде знак на двама от придружителите си, те вдигнаха Каран и й предложиха да се опре на ръцете им. Тя се помъкна бавно, боса, гипсираната й дясна ръка висеше безжизнено. Зад нея се влачеше Раел като вдигнат от гроба мъртвец, после Лиан, който толкова се боеше за нея, че малко оставяше свитият му стомах да го изложи. Излязоха всички освен Емант.

Той се задържа за малко. Зорките му очи откриха нещо лъскаво под прозореца, той се наведе и взе верижката с амулета. Прибра находката в кесията си и побърза да настигне другите.

Колкото и да припираше Тенсор, процесът започна чак към средата на следобеда. Проведоха го в огромна като пещера зала, извитите стени от двете страни крепяха купола на покрива. В двата края зееха високи стоманени врати. По стените бе изобразен Аакан: зъбери с железни кули, сякаш изваяни от лед, покрити със спечена сяра жълто-червени планини, същински дебри от лиани с преплетени криви черни листа. Куполът наподобяваше небето на другия свят със зеления си оттенък и издутата оранжева луна, надвиснала нерадостно. Под покрива висяха мъждиви жълти кълба.

Лиан влезе през задния вход. Подът се спускаше в поредица от тераси, на които само най-долу имаше места за сядане. Отсреща се виждаше ниска площадка с полукръг от високи железни столове. Малко встрани от столовете стърчеше каменен подиум, обвит спирално от двадесет метални стъпала и отреден за подсъдимия, с метална площадка и парапет от мрамор на червени жилки. Каран стоеше унило там и се опираше на парапета. Височината някак я смаляваше, тя изглеждаше дребна, уплашена и гузна.

Лиан седна при аакимите, а облеклият официална роба Раел се качи на площадката и зае мястото си сред Синдиците. Залата притихна. Тогава Тенсор влезе отстрани и застана до столовете.

Процесът започна с размяна на любезности, които Лиан трудно проумяваше, макар да ги изричаха на неговия език. Наблюдаваше Каран, от която понякога се изискваше да отговаря. Тя ставаше все по-разсеяна; порови в джобовете си и в кесията за изгубения амулет, но не го намери и накрая отпусна глава върху ръцете си.

Церемонията завърши, мълчанието се проточи. Лиан знаеше, че тя го търси, че й е необходим за нещо. Изправи се. Погледите им се срещнаха. За миг съзнанието му се замъгли като от заклинанието на Емант, после някой го побутна да седне. Каран наведе глава.

Тенсор заговори. Гласът му, иначе толкова дълбок и звучен, сега беше лишен от всякакво чувство — задължение на всеки явил се пред Синдиците, с изключение на обвиняемия.

— Каран Елиенор Мелуселда Фърн от Готрайм в Банадор, потомка на Елиенор, най-древния род на Аакан. На Елиенор, най-славната ни героиня! Единствената, възпротивила се на Рулке, когато нахлули кароните и започнал гнетът над Аакан! Твоят род открай време е съюзник на Старейшините на Шазмак. Каран Елиенор, внучка на любимата ни Мантил, в тебе виждаме отново нейния облик, почитаема братовчедка. Призована си на съд по обвинение в измяна. Аз — Тенсор, твоят обвинител, твърдя, че ти, която получаваше даровете и научаваше тайните на аакимите, предаде свещения дълг на доверието и великата ни цел. Твърдя, че ти си откраднала Огледалото на Аакан от чародея Игър. Твърдя, че си взела Огледалото, за да го дадеш на Мендарк, Магистър на Великия съвет на Ягадор, който би си послужил с него за замисли, враждебни на великата ни цел. Ще призова свидетелите срещу тебе. След това ти ще изложиш доводите си пред Синдиците, за да могат те да отсъдят.

„Мелуселда… — повтори наум Лиан. — Ама че особено, древно име. Коя ли го е носила преди векове и как ли се е предало на Каран?“ Другото име беше още по-древно и славно, той обаче не знаеше нищо за най-старата история на аакимите. Но нямаше време да умува над това.

Свидетелите заставаха отпред и говореха равно, просто и безстрастно като Тенсор. Словата на всеки бяха справедливи и премерени.

Тенсор пръв разказа за вестоносеца, настигнал го на другия бряг на Туркадско море с новината, че Огледалото е намерено. Върнал се незабавно и в Туркад научил от Мендарк, че Огледалото било отнето от Игър, че Каран знае повече за това и че Магистърът е изпратил Лиан да я съпроводи от Тулин до Туркад. Добави, че Мендарк говорил уклончиво и въпреки отдавнашното им приятелство не споделил всичко. Тенсор предположил, че Каран ще стигне до Шазмак през планините, и изпратил вест да не я пускат да си отиде.