Иън Ървайн - Сянка по стъклото

— Погледи. — Посочи напред. — Ето го Шазмак.

Лиан се взря. Кафявите стени на урвата се спускаха почти отвесно над триста разтега към бялата резпенена Гар. Извисяваха се още толкова над пътеката. Половин левга по-нататък реката се разделяше около стръмните склонове на канара, а върху нея беше градът. Лиан се ококори от почуда.

Шазмак бе град на шеметно източени кули, въздушни мостчета и спирални стълби, преплетени и свързани в някак жива асиметрия и сложност с метални нишки, които имаха цвят на старо желязо. Градът сякаш бе израснал върху скалата. От двете страни с каменните стени на клисурата го свързваха фини мостове, подобни на онзи, при който нощуваха, но по-големи и сложни, по-подобни на паяжина.

Дори оттук се виждаше с каква сляпа свирепост блъскат водите на Гар в подножието на канарата. Виждаха и как насочените от дефилето ветрове налитат върху кулите и ги карат да потрепват. Чуваха писъците на въздуха, срязан от тънките метални нишки. Дори и от такова разстояние звуците изопваха нервите на Лиан. Шазмак! Горе ефирен, но с непоклатимостта на камъка долу — това сливане на изящество и здравина беше недостъпно за въображението, бе толкова съвършено, че никой не би могъл да открие къде свършва скалата и започва металът.

— Изграден от аакимите след Прочистването — обади се Каран. — Нито веднъж не е бил превземан, а напоследък е изчезнал от паметта на света. Обичам го повече и от родния си дом в Банадор. Много е хубав, нали?

Лиан не отговори. Как бе възможно да няма сказание за това място? Безподобно прекрасен и всяващ страх. Как щяха да се отнесат аакимите с него ?

Тръгнаха към града. Коремът на Лиан туптеше, сякаш всичките му вътрешности се бяха сплели на възел, и то не само от глад, усещаше прекомерна тежест в краката. Как щяха да го посрещнат? Шазмак беше в упадък, а аакимите се затваряха в себе си. Ровеше из паметта си за други истории, свързани с тях, но намираше единствено откъси, обикновено за предателство или отчаяние. Потрепери. Аакимите бяха останали извън сказанията преди безброй столетия. Каквото знаеше за тях, бе го прочел във Великите предания. Несъмнено имаше още какво да научи, но не и в библиотеката на Чантед.

Пътеката влезе в тунел. Каран вървеше до него, но той не я виждаше в мрака. Откакто слязоха от прохода в Чолаз, тя изглеждаше все по-наежена. А щом видяха града, безпокойството й стана съвсем ясно.

— Защо няма нито стража, нито укрепления? — изненада се Лиан. — Нима аакимите са вече толкова уморени и малобройни, че не се пазят?

— Не разчитат за отбраната си на стражници освен в краен случай. Още преди часове са разбрали, че идваме. Ако желаеха да не ни допуснат тук, вече щяха да са направили необходимото.

Светлият овал и края на тунела се уголемяваше пред очите им и скоро излязоха на широка площадка, от която започваха други тунели. Мостът се простираше пред тях, широк не повече от две стъпки, без странични стени или перила. Подпорите му в края на скалата бяха изработени от черен метал, украсен със сребро.

Лиан се облещи от ужас. Каран му се усмихна със снизходително добродушие.

— След всичко, което преживя?… Да вървим.

И стъпи на тясната ивица.

На Лиан му се искаше да го хване за ръката, но Каран се отдалечаваше. Той тръгна подир нея — отначало бавно, после по-припряно. Повърхността леко поддаваше и макар че по средата се люлееше стряскащо от вятъра, колкото и да беше странно, той не се почувства застрашен. Отвъд моста огромна порта водеше към покрит коридор. Минаха през него и излязоха в широк двор, настлан с черни и кехлибарени каменни плочи и обграден с многоъгълни спирално виещи се кулички, по които се точеха сребърни плетеници, а отгоре имаше куполи с цвят на нефрит. Малко встрани от средата ромолеше фонтан, в отсрещния ъгъл имаше каменна маса и скамейка. Дворът беше пуст, въздухът — неподвижен въпреки воя на вятъра над тях.

— Трябва да чакаме тук — тихо каза Каран и махна с ръка към къта за сядане. — Може и да не дойдат веднага. И помни какво си говорихме. — Тя доближи устни до ухото му. — Не знаеш нищо за Огледалото.

— Помня. — Лиан беше много потиснат. Седнаха на скамейката. — Къде са се дянали всички аакими?

— Те са хора, подчиняващи се на ритуала, реда и навика — отвърна Каран. — Когато свършат определената за този час работа, ще дойдат. В Шазмак ще имаш нужда от неизчерпаемо търпение.

Но не изтече много време и се появиха трима: млада жена, следвана от двама мъже. Косата на единия имаше цвят на кафява пръст, а на другия бе оранжево-кафеникава като морков, кожата му също беше по-скоро бледа, не мургава. Лиан ги оглеждаше с трескав интерес, съхраняваше всичко в паметта си, за да опише аакимите правдиво в своето „Предание за Огледалото“.