Иън Ървайн - Кулата върху разлома

— Проклет да си! — затътна Игър насреща му. — Намери го или с тебе е свършено!

Изстърга стомана — един уелм измъкна кривия си нож от канията. Мейгрейт потрепери.

Гадателят взе кръгло стъкло от торбата и едва не го изтърва от страх. Отгоре беше вдлъбнато като лещата на телескоп. Нагласи го на масата върху бронзова поставка, загря някакъв съд над запалена свещ, извади тапата и сипа малко живак във вдлъбнатината. От друг съд капна малко спирт и живака и го запали. Бледосиньото пламъче подскачаше около минута, сетне угасна. Гадателят мигновено метна на главата си широко парче плат. Клатушкаше се и мънкаше.

Огледа се озадачен.

— Странно… Хем е тук, хем не е тук. Аурата му е съвсем слаба.

— Разбира се, че е слаба! — скастри го Игър. — Използва маскиращо заклинание, но не е достатъчно могъщ, за да се скрие от мен. По-бързо, човече, иначе те чака тяхната участ!

Дебелакът са озърна към ъгъла и пак са приведе над стъклото. Мълча дълго.

— Да, наблизо е, ей там. На десетина крачки от нас!

— Най-после! — възликува Игър. — Разбийте всичко!

— Нямаше ли скрита стълба към горния етаж? — сети се Талия.

— Има — потвърди Мендарк, — но гадателите ще ме надушат! Игър ще ни чака.

— Хрумна ми нещо — обади се Орстанд. — Защо не създадем твой двойник, за да го оставим тук? Така ще ги объркаме. Няма да знаят точно къде си.

— Игър ще влезе в цитаделата след няколко минути. И тутакси ще заповяда да пробият стената.

— Но ако ни провърви, след няколко минути ние ще сме стигнали до другия таен проход.

— Как ще го направиш?

— Чрез подобие — обясни Орстанд. — Къде е онзи твой портрет, който беше окачен в библиотеката?

— Сега е в склада до клозета, за да не го гледам — троснато отвърна Мендарк.

Талия хукна да донесе портрета — миниатюра в мътни кафяви оттенъци, на която Мендарк имаше мазно-хитрия вид на плъх. Според ъгъла, под който падаше светлината, образът гледаше ту на едната страна, ту на другата.

— Ясно ми е за какво говориш… — засмя се Талия. — Двуличие.

— Идеално подхожда за нашата цел — съгласи се Орстанд.

Тримата обединиха силите си, за да належат върху портрета слабичка имитация на аурата, която имаше истинският Мендарк. Пъхнаха картината между две заключени врати и побързаха да стигнат до тайната стълба — отвесно разположени метални стъпала до върха на цитаделата. От изкачването косите на мнозина бегълци настръхнаха.

Талия злорадстваше, като ги гледаше. Отпуснатият Малкин, когото избраха начело на Събранието след бягството на Губернаторката, се нуждаеше от подбутване на всяко стъпало. Хения беше по-скоро ядосана, а не уплашена. Лицето на Тилан се кривеше гневно, но той беше най-пъргав от всички въпреки оковите на ръцете си. Стигна до последния етаж и се разкрещя на останалите на побързат, сякаш той командваше тук… или очакваше това да се случи скоро.

Беренет се държеше наперено както винаги, за да впечатли околните. Мендарк го поглеждаше изпитателно и внимаваше да не застава с гръб към него. Стражниците от цитаделата може и да бяха разколебани, но подбрани бойци като тях не допускаха лицата им да издадат нищо. Осейон се катереше с необичайна ловкост, Лилис пъхтеше подире му, затруднена от превързаната си ръка. Талия беше последна с тежката си раница, носеше и фенер.

Когато всички се отдръпнаха от шахтата, Мендарк натисна лост, завъртяха се скърцащи противотежести и дебел капак запуши отвора.

Трябваше да стигнат до отсрещния край на цитаделата — разстояние колкото цял градски квартал.

— Талия, виж откъде е най-добре да минем.

Тя притича след минута.

— По коридора от южната страна!

В шахтата отекна грохот — разбиваха с чукове тайната врата долу. Всички хукнаха по избрания от Талия коридор. Знаеха, че са на косъм от залавянето. При първото разклонение ги пресрещнаха двама войници на Игър. В светкавичната схватка мечът на Беренет съсече и двамата. Групата продължи с все сила нататък.

Някъде по средата Хения залитна.

— Стига ми толкова! — изохка тя и се строполи на пода.

— Трябва да намериш сили! — викна й Мендарк и я задърпа. — Съветът…

Тя се отскубна.

— Край на Съвета — пророни вяло, — и то заради тебе, Мендарк.

Изправи се и затътри крака обратно по коридора.

— Каква полза от зейни!… — изфуча той и побягна.

След малко догони Орстанд. Тя се клатушкаше, цялото й тяло се тресеше. Лицето й вече поаленяваше, всяка следваща крачка беше по-мудна.