Иън Ървайн - Кулата върху разлома

Чуха важната новина малко преди полунощ.

— Всичко е готово — увери вестоносецът.

Игър се засмя със стиснати зъби.

— Да вървим, Мейгрейт. Искам и ти да видиш това.

— Къде отиваме?

— Да хванем моя враг.

Мейгрейт стоеше зад предната линия и заедно с Игър чакаше последния щурм на крепостните стени. Прималяваше й от глад — бе яла само няколко репи през последните дни. Плетената ризница тежеше непоносимо на раменете й. Искаше да си легне. Имаше предостатъчно време да умува над грешките и глупостите, които направи.

Ако бе вложила повече ум в задачата да открадне Огледалото, то щеше да е в ръцете на Фейеламор преди много месеци и нямаше да последват толкова злощастия. Тя обаче си позволи да се взре в Огледалото, което я заплени, сякаш й отваряше врата към съвсем нов живот. И тогава Игър я залови.

Пред тях шумът се засили. Атаката започваше.

— Откога чакам този ден! — изръмжа Игър.

Скоро дотича висок тъмнокос мъж с бакенбарди на плитчици.

— Зарет се явява на доклад, господарю! — изрече наперено и отдаде чест с четирипръстата си ръка.

Игър само въпросително изви вежди.

— Готови сме — заяви Зарет. — Пробихме стените на цитаделата на три места.

— Завардихте ли всички възможни изходи?

— Всички, които успяхме да открием. Над всеки бдят двама майстори по разпръскване на илюзии, а гадателите продължават да търсят тайни проходи. Накъдето и да тръгне той, ще го намерим.

— Надявам се — мрачно процеди Игър. — Да тръгваме — изрече високо и охраната му се люшна напред като стена. — Това не е град, а лабиринт на плъхове — промърмори той, извил глава към Мейгрейт. — Под Стария град има хиляди тунели и леговища. От четири дни губя повече време да ги търся, отколкото да нападам. И въпреки това враговете ми се изплъзват. Но този няма да избяга!

Нахълтаха през централната порта в двора, претъпкан с войници.

— Къде е той, Зарет? — попита Игър в движение.

— Почти най-горе в югозападния ъгъл, доколкото го долавят гадателите. Те не могат… да познаят по-точно.

— Знам! — озъби се Игър.

Спря насред двора да се посъветва с офицерите си.

От цитаделата изскочи същата млада жена, която беше при войника, когато Мейгрейт се предаде.

— Какво ще ни кажеш, Долода? — провикна се Игър. — Заловиха ли Мендарк?

Тя се закова на място и за малко не се оплете в дългата си черна роба. Поклони се и заобиколи предводителката на уелмите Вартила, застанала вдясно от Игър. Мейгрейт също се боеше от нея след пленничеството си във Физ Горго.

— Разбихме вратата на кабинета му, но го нямаше вътре. Все пак е излязъл скоро оттам.

Вартила изръмжа заплашително и Долода отскочи.

— Не вярвам, че е успял да избяга — заяви Игър. — Иди да видиш какво става при всеки отряд и се върни да ми съобщиш.

Долода изглеждаше притеснена, но се върна припряно в цитаделата. Скоро Игър и Мейгрейт я последваха. Други вестоносци дотичваха с тропот по централния коридор. Подминаха двама уелми, които налагаха пленени войници с чепатите си тояги.

— Стига! — кросна им Игър.

Цялата група са изкачи вихрено по широката стълба. Мейгрейт се кривеше от болка в хълбока.

— Не мога повече… — изхриптя, но Игър не я слушаше.

— В библиотеката! — съобщи поредният вестоносец. — Оттук!

На площадката горе свърнаха вдясно, стигнаха до края на друг коридор и нахлуха в просторно помещение с облицовка от рядка дървесина, запълнено с високи библиотечни шкафове. В средата на залата, която приличаше на кръст с къси рамене, имаше дълга гола маса. Миризма на дърво и книги насищаше въздуха.

Войници щъкаха насам-натам и оставяха следи от кал и кръв по прекрасния копринен килим. Трима майстори на илюзиите, облечени в черни или бели роби, се бяха свлекли в ъгъла от прекомерното напрежение. До тях хлипаше красиво момиче на петнайсетина години с огромни виолетови очи. То пък имаше дарбата на усета.

— Искам да си ходя у дома. — Бяха я отвлекли от семейството й преди броени дни и още не можеше да се освести. — Моля ви, пуснете ме!

— Къде е той? — бясно изрева Игър.

Никой не продума. Не знаеха. Мейгрейт съжали момичето. Не всичко беше безупречно в империята на Игър. Месеци наред работеше като умело сглобен часовник, а сега той не проумяваше какво се е объркало.

Дотича Зарет с развяващи се около лицето плитчици.

— Бил е в тази зала. Не може да е далеч.

— Я доведи тук старшия ми гадател! — кресна Игър.

Зарет подаде глава в коридора и се провикна гръмогласно. В библиотеката влезе с пъхтене човечец, подобен на топка лой. Носеше зелена кожена торба.