Иън Ървайн - Кулата върху разлома

— Не! Не може да е Беренет.

— Не си затваряй очите за фактите.

— Не е той!

— А кой? Аз ли?! Или Орстанд…

Поредният страховит тътен разтресе стените на цитаделата. Нямаше да издържат и един ден.

Беренет влезе. Леко провлачваше единия си крак, дрехите му бяха разкъсани и тук-там напръскани с кръв, но не личеше да е ранен.

— Къде се дяна, по дяволите? — бясно се извърна Талия към него. Не се и съмняваше, че той разиграва представление. — За малко не плениха Мендарк. Ти трябваше да ръководиш отбраната на южната стена.

Той се престори, че не я чува.

— Мендарк, бях на източната стена. Наложи се да поема командването, всичките ти офицери загинаха.

— Казвай какво става де! — възкликни Магистърът.

— Сражавахме се упорито, но всичко беше непразно. Никой друг не се измъкна. Съжалявам…

— Колко удобно… — изръмжа Талия през зъби.

— Тогава върви да се приготвиш — уморено го отпрати Мендарк. — Тръгваме най-много след час.

Беренет кимна отсечено, пооправи останките от дрехите си и бързо излезе. Магистърът изпъшка, съсипан от премеждието и принудата да признае какво означаваше то.

— Толкова ми е мъчно да изоставям града си… Изобщо не можеш да си представиш.

Тя обаче го разбираше донякъде. Мендарк беше Магистър тук от цяло хилядолетие. Остави го за малко да се съвземе и пак му заговори.

— Трябва да избягаме, за да продължим борбата за града.

— Дай ми още мъничко време. Имам работа преди тръгване.

— Каква работа?

— Каквато се пада на Магистъра! — троснато отвърна той. — Погрижи се Орстанд и Хения да са готови… Съветът трябва да се спаси на всяка цена. Хайде, размърдай се!

Талия се зае с припряната подготовка. Мендарк няколко пъти се мярна пред погледа й — подпираше се на жезъла си и сякаш ей сега щеше да се килне. Преди полунощ пак са срещнаха в библиотеката.

— Време е за тръгване! — настоя тя. — Стражниците вече се заслушват в лъжите на Тилан, че ти си виновен за падането на Туркад. Най-добре е да му запушиш устата.

— Да, най-добре — сърдито промърмори Мендарк, — но не бива аз да съм виновен за това. Ще отведа него и останалите до кея. Оттам да се оправят както могат. Корабът готов ли е?

— Чака ни. Но… — Талия стисна юмруци и се поколеба. — Не знам как да постъпя с Лилис.

— Каква Лилис?

— Уличното хлапе. Нима вече я забрави?

Мендарк опипа превръзката на главата си. По бинта зад ухото му избиваше кръв.

— Така ме боли главата!… Та какво казваш? А, онази Лилис… Зарежи я, няма да пострада.

— Лилис идва с мен.

Мендарк примижа мъчително.

— Ти побърка ли се?

Мургавото лице на Талия потъмня още повече.

— Не мога да я оставя тук. Ти ме научи какво е да си верен някому.

— Аз пък се чудя как да опазя град с един милион жители. Като гледам, тук ще е на по-сигурно място, отколкото ако избяга с нас.

— Дори да си прав, все ми е едно.

— Добре де, вземи си дребосъчката, но не искам да ми се мотае в краката — сприхаво отсече Мендарк. — Да вървим, докато още имаме шанс.

Талия си позволи да повярва, че той не е чак толкова коравосърдечен. Поне се надяваше…

— Ще заповядам да се предадат на зазоряване — реши Мендарк. — Така ще имаме няколко часа. Ще се срещнем при изхода.

Талия изтича навън и скоро се върна с Тилан. Белязаното му лице беше изопнато от гняв, вече нямаше и следа от временната безпомощност. Китките и глезените му бяха оковани. Мендарк даде знак да свалят железата от краката му. Около Тилан стояха шестима стражници от цитаделата. След тях се дотътриха другите бегълци — търговци, правници, законодатели, — потънали в покруса от загубата на всичко, което притежаваха.

Зейнката Хения както винаги странеше от тълпата. Тази месеста жена на преклонна възраст бе изпълнена с неприязън към света, а в момента особено омразен й беше Мендарк. Смяташе, че заради него е изпаднала в това положение. Беренет, отново пищно пременен, вървеше подире й и подражаваше на нейната ситнеща походка. Мендарк го изгледа изпод вежди, но си замълча.

— Ти идваш ли или не? — подвикна на Хения, която приклекна над раницата си, понечи да извади разни неща, но пак ги прибра.

— В какво ни забърка… — кисело промърмори тя.

— С малко подкрепа сигурно щях да се справя по-добре.

— Подкрепих те колкото и всички останали.

— Знам — с мразовит глас заяви той.

Хения все извърташе думите в своя изгода.

Тук беше и черният като въглен Осейон, едър като старо дърво. Една от многото зараснали рани по лицето му повдигаше ъгълчето на устните и там се показваха големи бели зъби. Страшният грозен Осейон… мил като котенце.