Иън Ървайн - Кулата върху разлома

— Опитах се — смънка той засрамен, че толкова лесно се погаждаше с Тенсор. — Но той не иска да ме чуе.

Дълго мълчание. За какво ли мислеше тя? Лиан знаеше, че Каран нищо не може да направи. Избута по-малка маса под пролуката, сложи отгоре стол и се качи върху него. Надзърна, но видя само светъл правоъгълник.

— Каран, искам да погледна лицето ти.

Тя се отдръпна назад, светлината огря рошавата, несравнима, великолепна червена коса и познатото прелестно лице. Носът й се лющеше, закръглените някога бузи бяха хлътнали. Лиан не бе виждал по-прекрасен лик.

— Мислех, че си мъртва… Не смеех да се надявам. Как дойде тук?

— С краката си! Шанд ме изнесъл от залата на Събора и ме съживил. Избягахме от Туркад, скитахме, а когато доближихме Сухото море, усетих, че си някъде тук. Дойдох да те отведа у дома.

Нейната самоувереност събуди спомени, които го накараха да се усмихне, но веднага посърна. Не й беше по силите да нахълта в този затвор.

— Дай ми ръката си.

Успяха да сплетат пръсти. Ръката й беше малка и топла. Погали я и напипа ръбчето, където счупената й китка не бе зараснала както трябва.

— Каран, ти си истинско чудо…

Първата вечер тя остана около час, просто гледаше мърлявото му лице, говореха си и се държаха за ръце. Но Каран беше твърде нетърпелива, за да се задоволи с толкова малко. Отбиваше се по няколко пъти на ден за кратко. Лиан се питаше какво ли прави през останалото време. За да се залисва, той отново започна да изучава аакимската писменост и да превежда свитъците на Тенсор. Колкото и да му беше интересно, предишното увлечение го бе напуснало.

Все мислеше за Каран, а нощем я сънуваше и се събуждаше разочарован.

Щом в живота му се появи надежда, споходи го и истинската тревога как ли ще постъпи Тенсор с него. Коя страна от Дара на Рулке можеше да му е от полза и как би я обърнал срещу самия Рулке… стига замисълът му да бе такъв?

И Тенсор протакаше. Порталът беше готов, но изведнъж загуби своята самонадеяност. Дали се съмняваше, че знае как да го използва, или появата на Каран пробуди угризенията и страховете му? Искаше му се да я помоли за прошка, но гордостта прогонваше тези мисли. А в същото време скърбеше за опустошаването на Шазмак и обвиняваше Каран. Ако тя не бе дошла в града, нямаше да последват толкова беди. Настрои се по-недоверчиво и към Лиан. Ами ако Каран обърне това оръжие срещу него?

Сам се бе откъснал от своя народ — същинска смърт приживе за един ааким. Изпадаше в жалка самота и боязън. Каквато и маска да показваше на света, винаги се страхуваше. Нямаше приятели, побратими, сънародници. Упорстваше заради самия себе си и в името на омразата, която съхрани най-дълго от всичко. Но тя не му стигаше. Мечтите му рухнаха, аакимите нямаше да си възвърнат величието. Не му остана нищо за губене.

Да, но като изгнаник не беше обвързан с никакви забрани. Ненавистта и жаждата за мъст го крепяха. Само смъртта можеше да му попречи, а той би я посрещнал с радост, ако осъществеше плановете си.

Ободри се и продължи експериментите с портала. Как трябваше да бъде задействан, отварян, насочван към целта и връщан тук?

Лиан гледаше и смразен, и омаян как Тенсор наглася Огледалото в рамка, закрепена на една колона в беседката. После го докосна и то оживя. Тенсор изрече някаква дума. Сменяха се образи от друг свят, сливаха се и изчезваха.

Тенсор напрегнато стискаше с една ръка черната метална рамка. Сетне вдигна другата. Потокът замря изведнъж, остана само сумрачна голяма зала с висок таван, каквато подобаваше на дворец. Мрачна фигура седеше в сенките.

Тенсор викна и изтика Лиан зад себе си с един замах. Изопна високо ръка и застина за миг. Лиан видя как фигурата се сепна и завъртя глава наляво-надясно, после Тенсор замахна надолу с гръмовен рев.

Подиумът на беседката подскочи. В ушите на Лиан сякаш забуча водопад. Светлините угаснаха. Усети кръв в устата си от прехапания език. После потъна в халюцинации, около него като въжета се виеха сияние и тъма. Нещо го блъсна безмилостно в гърба и той загуби съзнание.

По някое време осъзна, че лежи до беседката. Лампите си светеха по стените. Цялото преживяване му се струваше не по-реално от кошмар. И беседката си беше на мястото. Нищо не се бе променило, само в пода имаше пукнатина.

По устните и брадичката му лепнеше гъста течност. Той се подпря с ръце, за да стане, и залитна към Огледалото. Сега видя в него собственото си лице, изцапано с кръв от носа. И долната му устна се подуваше прехапана. В очите му имаше спукани кръвоносни съдове. Косата му стърчеше във всички посоки.