Иън Ървайн - Кулата върху разлома

— Ние обаче те оправдахме по първото обвинение, след като обмислихме по-късните произшествия, свързани с Огледалото. Ясно е, че за разлика от нас ти си разбирала кое е за наше добро. А по второто обвинение не можем да ти отредим наказание, защото подобно нещо се случва за пръв път. Изискваме от тебе само да признаеш как го постигна, за да бъде вписано в нашите Предания.

Каран склони глава и Селиал се усмихна.

— Сега задай въпроса, който е толкова важен за тебе.

— Къде е Лиан? Тук ли е?

— Съжалявам… — промълви Малиен и лицето на Каран побеля. — Ей, не е каквото си помисли. Той е в Катаза и нищо му няма, макар че по пътя често лекувах раните му. Уви, затворен е с Тенсор. Но… Ох!

— Какво?! — пак се уплаши Каран.

Малиен й се усмихна.

— Не е лишен от очарование този твой Лиан. Само че… Каран, той е глупак!

Каран вървя към крепостта като насън. Удивителните полета, покрити с вулканична пепел и отломки, газовите отдушници и гейзерите, пепелявите миниатюрни вулканчета и шнуровете от застинала лава, дълбоките долини с най-необикновените дървета, които бе виждала… Всичко това все едно се намираше в задния двор на имението й Готрайм. Подминаваше ги с безразличие. Дори когато се покатериха на платото и тя застана пред смайващите каменни спирали, от които бяха построени кулите (такова чудо нямаше другаде), не ги и погледна.

— Къде е? — извика, щом застанаха пред западната порта на твърдината.

Малиен се засмя и посочи.

— Ей там, в Голямата кула. Качи се на третия етаж в крепостта, мини по железния мост, по стълбата до петия етаж и ще видиш белезите по вратата. Но не можеш да влезеш.

Каран хукна през залите покрай аакими, които я съпровождаха с изумени погледи. Разнебитените ботуши хлопаха по плочите, затова профуча по моста и поспря за миг да смъкне от краката си останките, които й пречеха. Нахълта между усуканите каменни колони, стрелна се по стъпалата, без да усеща как се е задъхала. Вдишваше жадно разредения въздух, когато изскочи на петия етаж, хлъзна се по площадката и спря пред яката врата, запречваща достъпа към залата и нагоре.

Стоманата беше надраскана и зацапана, но непокътната. Каран задумка с юмруци по вратата, обаче със същия успех би могла да налага планината. Дори не се чуваше звук. Нямаше как и да говори през тази врата.

Но високо над нея имаше съвсем тясна пролука. И дете не би се провряло през нея. А защо да не чуе Лиан, та най-после да й олекне?

Върна се тичешком на долния етаж, където бе видяла маса и дъски. Извлече ги по стъпалата. После се засили към вратата с тежка дъска. Сътресението я изтръгна от ръцете й, в кожата й се заби треска. Каран се поукроти и заудря с края на дъската, за да няма съмнение, че е привлякла вниманието им. После изправи две дъски върху масата, опря ги в стената и се покатери. Изправи се на пръсти върху тази крехка опора и успя да надникне през пролуката.

— Лиан, вътре ли си?

Страхотен удар, последван от чести трясъци — вратата закънтя.

— Глупаци — подхвърли Тенсор, но шумотевицата не секваше и той се раздразни. — Не съм ааким, с нищо не можете да ме засегнете! — изкрещя към вратата.

Гърбът на Лиан изстина. Този път имаше нещо различно…

— Млъкни, глупако! — прошепна той и долепи свита длан до ухото си.

Тенсор сви юмрук, но не го удари.

Лиан долови съвсем слабичко ухание на зелен лимон… и вече знаеше . От очите му потекоха сълзи. А Тенсор зяпаше ту него, ту пролуката над вратата и погледът му пламна.

Изведнъж оттам зазвуча звънък млад глас, който Лиан още в Туркад бе загубил надежда да чуе. Цялата му кожа настръхна. Буцата в гърлото го задавяше.

— Лиан, вътре ли си?

— Каран! — обади се прегракнал той. Заподскача и изкрещя името й: — Каран, възможно ли е да си ти?!

— Казаха ми, че си тук. Излез!

— Не мога — изхълца той. — Тенсор няма да ме пусне.

Каран изсипа куп цветисти ругатни.

— Тенсор! Освободи го. Няма защо да го забъркваш в това.

Лиан не можеше да разгадае чувствата в блесналите очи на аакима. Той сякаш се поколеба, готов да върне доверието си към Каран, но напористото й държание уязви гордостта и волята му. Дори още да я обичаше, нямаше да й прости загубата на Шазмак. Нямаше да се смири.

— Махни се, изменнице.

Аакимът се върна да продължи работата си по портала.

— Слабоумник! — заръмжа Каран през пролуката. — Ти си виновен, а не аз. Спомни си и че зад тази заключена врата си се откъснал от хора, които искат да те спасят от собствената ти лудост. Лиан, не се ли опита да го убедиш?