Иън Ървайн - Кулата върху разлома

Извличаше метал и камък от вътрешни стени и ги оформяше с инструменти, които си направи сам. Неговото майсторство и власт над веществата бяха потресаващи, пък и личеше какво удоволствие е за него работата.

Устройството придоби простите красиви очертания на беседка — леко повдигнат над пода каменен подиум със седем тънки каменни колони, крепящи метален покрив. Веднага се забелязваше липсата на симетрия, типична за всичко създадено от аакимите.

Лиан не искаше да седи бездейно. Отхвърлен от аакимите и лишен от закрилата на Малиен, той се освободи от задръжките си. Така се увлече по творението на Тенсор, че започна да го подпитва. Скоро не го интересуваше нищо, освен замислите на Тенсор и знанията, които получаваше от него.

Задаваше му неспирно въпроси за наречията и писмеността на аакимите, за техните предания. Тенсор отговаряше, без да се дразни. Лиан скоро научи достатъчно, за да прочете свитъка, но теорията и изграждането на порталите не събудиха любознателността му.

Подчини се на друго желание — не се отказваше да преведе „Предания на аакимите“, която запомни наизуст в Шазмак. Та той бе летописец, посветил се на сказанията, и различните езици бяха неговата стихия. Учеше неуморно, тласкан и от жаждата си за знания, и от увереността, че този шанс няма да се повтори. „Не съм по-малко покварен от Тенсор — рече си веднъж. — Какво ли щеше да каже Каран?“ Тази мисъл го отрезви задълго. През нощта го изтерзаха дълги нерадостни сънища за нея. Сутринта обаче се върна в действителността. Каран я нямаше, а Тенсор му беше на разположение.

Дойде денят, разбил на парчета живота и мечтите му. Тенсор изведнъж се отдръпна, изтръска ръцете си и погледна входа на портала.

— Приключих. Справих се. Готов е, готов съм и аз. — Той изви глава към Лиан. — Скоро ще ми послужиш за целта, заради която те доведох чак в Катаза.

Мъжът ахна приглушено от уплаха. Не можеше да говори, защото стоварилата се на гърба му тежест го остави без дъх, а устата му се притисна в земята.

Чу се развеселен женски глас:

— Каран, дръпни се от него. Сега всички сме съюзници.

Каран се стресна. Познаваше гласа, но не помнеше на кого принадлежи. Грубо обърна към себе си лицето на мъжа, когото повали. Щом разпозна в здрача чертите на Мендарк, тя прибра ножа и се махна от гърба му. Дори му помогна да се изправи, макар и с неприязън, а после показно изтри длан в крачола си.

— Осейон, глупако! — разкрещя се Мендарк. — Заедно с пръста си да не загуби също ума и зрението?!

Всички бяха изумени от срещата и задълго се възцари мълчание. Накрая Талия се здрависа с Шанд.

— Радвам се да те видя, макар че изглеждаш зле.

И той пъхна ножа си в канията.

— Бях болен — изхриптя и се свлече.

— Шанд!

Каран се отпусна на колене до него, Талия приклекна да го погледне.

— Всичко е наред — прошепна старецът. — Имам разстройство от седмици. Очаквах да умра тук.

— Нося лек за твоите болежки. — Талия порови енергично в раницата си. — До сутринта ще си готов да катериш върхове.

Тя смеси различни прахчета в канче, сипа вода, разбърка и поднесе течността към устата му. Той изгълта всичко наведнъж.

— Ама това е гадно колкото моята вмирисана вода!

— Няма как, затова пък така ще те запече, че ако решиш да се отбиеш по нужда, ще ти потрябва тирбушон. — Талия се разкикоти. — Ето какво си бил намислил вечерта, когато ме запозна с Пендер…

— Изобщо не си представях, че ще стигнем дотук. Доста път бих от Тулин до Катаза. Но и аз се радвам да те видя. По-късно ще си разказваме преживелиците си и ще обсъдим намеренията си. Не се съмнявам, че идваме с една и съща цел. Засега имаме нужда от свястна храна, и то много.

Талия пристъпи към Каран, която я гледаше притеснена, но протегна ръка. Тъмнокожата жена я изненада с прегръдката си.

— Не ти помогнах след Големия събор — веднага призна вината си. — За прекалено много хора трябваше да се погрижа, а не можех да те нося. Когато се върнах, не те намерих. И оттогава съм гузна.

— Не те обвинявам. А и всичко се нареди добре за мен. Но в момента съм прегладняла.

— Ние имаме храна — обади се Мендарк.

Взираше се в Шанд с почуда, а в Каран — с явна неприязън, ако не и злоба.

— Това е моят приятел Осейон — представи Талия едрия чернокож мъж, който веднага се ухили на Каран.

— Каран, често слушах за тебе. Приятно ми е най-сетне да те срещна. Уж командвам охраната на Мендарк и го пазя от хора, дебнещи с нож в ръка зад камъните, но днес май си загубих работата. — Гърленият му смях отекна наоколо. — Ти обаче си много пъргава. Надявам се да станем приятели.