Иън Ървайн - Кулата върху разлома

Лиан пусна подигравката покрай ушите си.

— Какво е искал да каже?

— Не знам — въздъхна Малиен. — Почакай… Бях там, когато малката Каран дойде при нас. Живеех в Стасор, но няколко пъти отивах на запад при Раел и приятелите си. Още тогава пролича, че Каран има неимоверна дарба, както е присъщо на някои мелези. Доста по-късно научих, че не я е развила кой знае колко. И в това нямаше нищо изненадващо. Сега се досещам, че Тенсор някак е попречил на заложбите й да се разгърнат. Гнусно злодеяние, но не се случва за пръв път. Каква ли опасност е съзрял в нея? Ще се опитам да узная.

Лиан се прибра в кулата чак късно вечерта. Тенсор отново беше хладнокръвен, макар и да кривеше лице, когато сядаше.

— Погледни, летописецо — подвикна приветливо и чукна с пръст по Огледалото. — Фейеламор е права. „Огледалото няма никаква сила. Но ако сте способни да го разчетете, съдържа знания и безчет тайни.“ Поне веднъж и тя да каже истината. А аз търсех сила… все едно имам някакъв пръстен или друга магическа вещ. Няма обаче никакви сили поне в този негов дял, където проникнах.

— Ако е така, за какво ти е?

— Огледалото е побрало знания колкото много библиотеки. Може би пази и тайните, от които се нуждая, защото знам, че ги е имало в древността. След Възбраната всички се провалиха, но само преди три столетия Ялкара отвори проход и избяга на Аакан през слабо място в тази преграда. Ето какво ми предстои — да открия тайната и да я приложа за своите цели.

Тенсор денем и нощем тършуваше в Огледалото за тайни от миналото — прастари дела, измени и предателства. Толкова бе обсебен, че трудно различаваше виденията от случките в света наоколо.

Веднъж Лиан беше в залата, когато аакимът като че откри нещо. Тенсор дори подскочи.

— Какво намери? — попита Лиан, обхванат от не по-малко вълнение. — Разгада ли го?

— Не, но ми е ясно какво ще правя. Повече от това няма да ти кажа.

След откритието си Тенсор работеше още по-неуморно. Случваше се часове наред да се взира неподвижно в един и същ образ в Огледалото. Понякога миналото като че го омагьосваше. Лиан надничаше над рамото му и виждаше ходещи нанякъде хора, или гледащи през прозорците на високи кули, или бягащи в ужас от настъпващи армии. Друг път му се струваше, че наблюдава някакви символи — например три езера в Аакан с огромна луна над тях, която обаче не се отразяваше във водата.

Тенсор три дни непрекъснато писа на свитък от пресована дървесна кора, очите му се изцъклиха, не усещаше нито глад, нито умора. После се просна в постелята си на пода и проспа няколко часа. Събуди се толкова внезапно, че главата му подскочи. Надигна се като подплашен, притича към масата, докосна отново Огледалото и продължи да пише трескаво.

Още след първия ден шпионската задача на Лиан се облекчи — или самата Малиен, или друг ааким идваха в залата. Тенсор знаеше, че го следят, но се преструваше, че ги няма. Дори избягалите от Шазмак, готови доскоро да угодят на всеки негов стремеж и замисъл, вече се страхуваха. Накрая не издържаха.

— Над нас тегне безмерен ужас, Тенсор — рече му белокосата Селиал, по-съсухрена отвсякога. — В миналото единствената ти цел беше благото на всички аакими и на нея подчиняваше собствените си желания. В Шазмак отстъпихме пред волята ти от уважение към всичко, което си направил за нас. Предупредихме те обаче да не ставаш роб на своята самонадеяност. Ти не ни послуша и Шазмак падна пред враговете! Въпреки това те следвахме. Но край! Няма да ни стовариш и бедата, която се готвиш да ни навлечеш!

— Не отричам, че моята глупост ни докара до това жалко положение — промълви Тенсор. — Но не само моята! Всеки от нас предпочиташе да извърне лице от света, да живее с миналото, да се крие от враговете, вместо да им се опълчи. Загубихме уменията, с които оцелявахме. Подло предателство отвори пътя на враговете към Шазмак, а защитата ни се оказа безсилна. Оставихме се да ни победят.

— Да, предателство — съгласи се Селиал — и както винаги сред самите нас. Вината пада върху мен.

— Все едно е! Няма да ме разубедиш — тихо я увери Тенсор. — Гашадите нападнаха Шазмак, а ние нямахме воля да им се противопоставим. Старите обичаи, поддържани от Синдиците, вече не са ни нужни. Не можем вечно да се препираме. Кой ще заповядва? — попита със звучния си глас. — Права си в укорите си към мен… но кого ще изберете на мое място?

Аакимите се спогледаха. Нямаха водач.

— Не можем да изберем — призна Малиен, — а без водач няма да се откажем от древните традиции. Ще ни ръководят Синдиците.