Иън Ървайн - Кулата върху разлома

Претърси навсякъде, но не намери дори едно листче. Накрая се престраши да поиска помощ.

— И за какво са ти книжата на Кандор? — невъзмутимо попита Малиен.

— Малко се знае за Преданията на кароните — прибягна той до удобната полуистина. — „Предание за Разлома“ е най-нескопосаното от всички Велики предания. Каквото и да науча тук, ще го попълня.

Тя впи поглед в очите му и след малко той се извърна.

— Нещо криеш, летописецо. Назови ми причината и ще преценя дали да ти помогна.

— Това е причината — не се предаваше Лиан, Малиен обаче не му повярва.

— Познавам те добре.

Сиво-сините очи сякаш оголиха душата му и Лиан й разказа за загадката на Възбраната, за наученото от Тенсор в Шазмак, даде й да прочете и откраднатото от цитаделата писмо на Кандор.

Тя го изслуша внимателно, помириса листа и дори го близна с език.

— Изглежда истинско. Как Мендарк е допуснал толкова важен документ да остане у тебе?

— Ъ-ъ… — Досрамя го да признае прегрешението си. — Когато се върнах от цитаделата, той така се ядоса, че не посмях да му кажа за писмото. Преди Големия събор изобщо не искаше да му се мяркам пред очите, а после… Нямаше после .

— Охо! Никой не знае освен нас двамата, така ли?

Притесненият Лиан се досети какво го чака.

— Така е.

— В такъв случай аз ще задържа писмото.

— Но то е…

— Щеше да кажеш: „То е мое“. Не бих се съгласила с тебе, летописецо. Напоследък достатъчно ни навреди с готовността си да помагаш на Тенсор. Знам какво си намислил. Ако в писмото наистина има някаква нишка към тайни, нима си въобразяваш, че ще ти позволим да се пазариш с Тенсор, за да ти разкрие още нещо, когато му го дадеш? Ти ще дадеш ли на бебе бръснач, за да си поиграе?

— Ами какво ще…

— Питаш за архивите на Кандор? Радвам се, че не ги намери. И от този миг ти забранявам да ги търсиш. Опиташ ли се отново…

— …ще ме издадеш на Баситор — начумерено довърши Лиан.

Малиен му се усмихна.

— Колко е хубаво, че се разбираме тъй добре. А Баситор те подозира, да знаеш. Ако не бяхме аз и Тенсор, скийтовете наоколо отдавна щяха да са опитали вкуса на мозъка ти. Е, още ли сме приятели?

Лиан не беше чак толкова решителен. Опря чело на ръцете си, тя докосна рамото му и го остави сам.

Времето отминаваше, а Тенсор не изтръгваше нищичко от Огледалото. Пролетта разтопи снеговете, белееха само южните страни на най-високите върхове. Знанията не стигаха да отключи Огледалото но отдавна забравените страни от съзнанието му може би щяха да напипат пътя…

Една нощ седеше унило и се взираше в уж променливата, но все същата сцена от Аакан. И тогава загуби последните остатъци от самообладание. Позволи на паметта си да се пренесе в далечното минало, когато беше млад ученик при Рулке. Спомни си уроците, опитите си да борави с глина и камък, метал и дървесина. Спомни си Еойфи, майсторка на властта над материята, която го напътстваше. Тъкмо тя изработи Огледалото и го подари на Тенсор като знак, че е прекрачил прага на майсторството. Обикновена вещ, такива имаше немалко на Аакан.

Съсредоточи се върху първите мигове, когато взе Огледалото в ръце и съзря . То го пренесе наблизо, само в друга част на града, но Тенсор почувства, че цял Аакан е открит пред погледа му. Научи се чрез своето Огледало да стига и до други наблюдателни устройства, а веднъж-дваж успя да надникне и където му скимне — нещо немислимо дотогава.

Цял ден тънеше във видения и опитваше нови начини да проникне в Огледалото. Когато хладният разсъдък надделя, Тенсор се убеди, че го е отключил само на най-първичното равнище под натрупаните измами, уловки и заблуди. По-новият дял, съхраняващ тайните на Ялкара, си оставаше недостъпен.

Два дни и една нощ Тенсор не пусна Огледалото — не ядеше, не пиеше и не спеше. Отстрани изглеждаше, че е изпаднал в транс, само проследяваше образите, които се мяркаха толкова светкавично, че Лиан не успяваше да ги осмисли. Накрая го заболяха очите и излезе, за да си почине.

Не схващаше какви сведения се надява да получи Тенсор. Огледалото показваше писмена и чертежи, градове, села и дива пустош, лица и срещи, чуваха се гласове или музика — каквото човек можеше да си представи за живота на Сантенар, а и на Аакан. Дори забеляза изображение на самия Тенсор като по-млад и поразително красив мъж.

Веднъж аакимът изохка толкова невъздържано, че Лиан дотича от горния етаж да провери какво става. Каквото и да бе тласнало Тенсор към радост или отчаяние, вече не се виждаше. Пак седеше сковано и отблясъците от картините играеха по лицето му.