Иън Ървайн - Кулата върху разлома

Аакимът бавно изопна гръб и стисна рамката на Огледалото. Повърхността му затрепка и се появи съвсем същото изображение, което Лиан видя в Туркад през зимата.

Нерадостен пейзаж с катраненочерни сенки. Равнина, осеяна със стоманеносиви творения като скупчени мехури. През полето минаваше дълбок пролом, покрит със сив скреж. Над него се накланяше желязна кула, сякаш уловена в мига на падането си. Далеч назад в небето се забиваха планини, подобни на отломки от грънци. Малко червено слънце надничаше мъждиво през буреносни облаци.

Аакан… или може би споменът на Тенсор за този свят, какъвто е бил преди хилядолетия. Дали това място съществуваше и днес? Оставаше ли неизменно от далечното минало преди златната флейта?

Само че във видението имаше нещо ново в сравнение с онова, което извика Мендарк — слънцето се местеше, облаците се носеха в небето, светлината гаснеше.

Тенсор обаче също не успя да получи от Огледалото друго, освен тази гледка. С всеки ден суровата му увереност чезнеше. Скубеше си косата, крещеше сърдито на Лиан и дори се вбесяваше от другите аакими. Малиен изслуша доволна Лиан, когато й разказа за настроенията му.

Тенсор стовари огромния си юмрук върху масата с такава сила, че Огледалото се захлупи.

— Защо не се отваря? Защо? Защо?!

— „Ялкара го затвори и има един-единствен ключ — моят! “ — неволно изтърси Лиан, замислил се дълбоко.

Аакимът се извърна към него и Лиан потресен осъзна, че е започнал да му помага, че иска Тенсор да успее въпреки зловещите предвиждания на Малиен. Досущ като пияница, закопнял за нова халба бира, той се стремеше на всяка цена да узнае историята до края, ако ще после да съжалява горчиво. „Не! Длъжен съм да запиша историята, но не и да го подкрепям. Нека сам се справи или се провали.“

— Какво каза? — извика Тенсор.

— Нищо… Обърках се.

Изведнъж се озова във въздуха, хванат за гърлото.

— Какво каза?! — ревна аакимът и го раздруса като уловен плъх.

Лиан се задави, Тенсор го захвърли на пода и вдигна крак да стъпи на шията му.

— Не аз… Фейеламор го каза на Големия събор — изхърка Лиан.

Тенсор веднага му обърна гръб, сякаш забравил за него.

— Така беше! Но какво ли искаше да ни внуши? — проточи аакимът. — Как го е затворила? Как? — Той закрачи из залата. — Огледалото е било съвсем за малко в ръцете на Фейеламор по време на сблъсъка й с Ялкара, и то не към края. Ялкара го е затворила, а нея я няма отдавна. Но защо го е сторила? Често съм си задавал въпроси за Ялкара. Говори се, че само един човек някога е прониквал в мислите й.

— Ами ключът? — зачуди се Лиан. — Фейеламор твърдеше, че разполага с ключа.

— Знам ли… Може да е изтръгнала някак тайната от Ялкара.

Тенсор излезе и дълго не се завърна. Щом го видя отново, Лиан подхвана:

— Чух, че вие — аакимите, сте се отказали от Огледалото в древността, защото било твърде опасно да си служите с него.

Надяваше се да изкопчи нещо от Тенсор, за да попълни пролуките в сказанието си.

— Да, опасно е. Аз взех решението, въпреки че то беше най-скъпоценната вещ за мен. Нали аз го донесох тайно на Сантенар! Поех огромен риск. Не биваше да пренасяме предмети през проходите между световете.

— Но защо?

— Защото те често се преобразяваха застрашително, както се случи с флейтата. И с Огледалото също! Ако ме бяха разобличили, нямаше да има милост за мен. А после Куинлис… нашият водач преди Питлис, летописецо, защото виждам, че се каниш да попиташ… употреби Огледалото и така ни спаси с цената на живота си… — Тенсор стисна устни. — След това никой не успя да го използва. Каквото и да бе сторил Куинлис с Огледалото, ние не го проумявахме. Зарязахме го в нашите хранилища и при превземането на Тар Гаарн то бе откраднато от Ялкара. Но аз трябва да си послужа с него, каквото ще да става. Защо пък да го затваря? И как е възможно?…

Другите аакими се трудеха неуморно да обезопасят Катаза. А Малиен си отдъхна, когато стана ясно, че Тенсор се проваля. Накрая и Лиан започна да скучае, запълваше си времето, като опознаваше безбройните зали и стаи в крепостта и кулите.

Един ден си хареса приятно помещение на върха на Голямата кула, точно под платинения купол. Отгоре можеше да разглежда надалеч Сухото море. Седеше си там ден след ден и наваксваше пропуснатите седмици в дневника си.

Щом привърши с това занимание, зае се да търси с показна небрежност някакви архиви, останали от Кандор. Тенсор не се нуждаеше от него и Лиан почти не се мяркаше в работната зала. Наложи се Малиен да му натяква, че няма никаква полза от него като шпионин, ако изобщо не се застоява при Тенсор.