Иън Ървайн - Кулата върху разлома

— Главата ме цепи — изломоти Каран. — И кръвта ми сякаш е по-гъста.

— Кога пи за последен път?

Отново поднесе гърлото на меха към напуканите й устни. Тя гълташе, докато не се задъха.

— Не помня точно. Ами… отдавна.

— Изобщо пи ли вода през нощта? Не си пила, празноглаво хлапе!

— Уж внимавах да пестя водата. И по някое време вече не усещах жажда.

Той отново наклони поизпразнения мях и Каран запреглъща течността. Зелените й очи се вторачиха в него.

— Съжалявам. Наистина сглупих малко.

— Да бе, малко — промърмори Шанд недоволно, — но не вярвам да си прекалено зле. Сега ме чуй! Знам защо се изтощаваш така, но това не може да продължава. Рискуваш и своя, и моя живот.

— Съжалявам — повтори тя.

— Ето ти един урок по оцеляване в пустинята. Най-важният. Не можеш да пестиш вода, като не пиеш.

Каран го изгледа озадачена.

— Имаш нужда от определено количество всеки ден — трябва да възстановиш всяка капка, която си загубила. Ако пътуваш нощем и стоиш на сянка денем, необходим ти е половин мях на денонощие. Ако ходехме на слънце, цял мях нямаше да ти стигне. Загубиш ли вода, колкото се побира в два от нашите мехове, умираш. Единственият начин да пестиш вода е да не я губиш. Никога не стой на слънце. Старай се да не шаваш излишно през деня. Има ли сянка, възползвай се! А нощем не ходи толкова бързо, че да се потиш. Защо ли не ти набих всичко това в главата още преди да тръгнем…

Каран се възстанови бързо, макар че жаждата не й даваше мира през целия ден. Нямаше сянка, където да разпънат палатката. През нощта не се напрягаха толкова и все пак изминаха почти осем левги, а в ясното ранно утро видяха високи скали в далечината.

И тук стърчаха разкривени плочи сол, така че успяха да се напъхат на сянка. Шанд погледна картата.

— Май остават петнайсетина левги, но сигурно ще намерим вода по-скоро.

След полунощ излязоха на полегат склон, а призори бяха много по-близо до скалите, на един преход. Само че не зърнаха нищичко, което би подсказало наличието на вода.

— А на тъмно пък изобщо няма да виждаме — напомни Каран, защото бе настъпило новолунието. — Ще ми се да продължим на североизток още час-два, а в края на следобеда също. Ако нищо не намерим, можем да свърнем на север и ще стигнем до скалите през нощта.

Още следобед изкачиха незабелязано следващия наклон и пред тях се откри оазис — падина с ивица зеленина.

— Кротко! — Шанд хвана Каран за рамото. — Първо да се уверим, че водата е годна за пиене.

— Все ще е по-добра от тази — възрази тя, потискайки напъна за повръщане, щом отпи от смрадливия мях.

— И се пази, защото в такива места често се срещат най-отровните твари в Сантенар. Дори мравките хапят зле, не би могла да вървиш два-три дни.

— Ох, само да си натопя краката, така ме болят…

Каран мина през целия оазис с високи дървета, но никъде не откри и локвичка.

Когато се върна покрусена, завари Шанд да дълбае с ножа си в най-ниската точка на падината, режеше упорито жилави корени, изтребваше влажен черен пясък и гниещи листа.

— Ако ще си топиш краката, изкопай си друга дупка. Водата в тази ще е само за пиене.

На дъното вече се събираше мъничко тъмна вода.

— Ще си изкопая — вирна глава тя и отиде по-нагоре, където горичката се разширяваше и пръстта беше мека.

Издялка си лопатка от парче дърво и не престана да копае, дори когато надуши дима от лагерния огън, защото се увлече в чувствени мечтания за Лиан. Шанд дойде да я потърси и видя миниатюрен кратер колкото вана, наоколо беше скупчена мокра пръст. Изкаляните ботуши бяха оставени встрани от купчинката. Каран стоеше във вода до глезените. Ухили му се и изплакна калта от ръцете си.

— За една седмица бих си изкопала басейн.

— Браво. Радвам се, че вече не припираш чак толкова. Време е за вечеря.

Когато притъмня, тя се върна при голямата дупка за ботушите си. Шанд тъкмо плакнеше канчетата, когато чу писъка.

Хукна през падината. Каран лежеше на хълбок и се мъчеше да смъкне единия ботуш от крака си.

— Нещо ме ужили!

Шанд дръпна ботуша и го изтръска над пясъка. Отвътре падна малък червено-черен скорпион и се помъчи да избяга на смазаните си крачета. Старецът го стъпка.

— Няма страшно — усмихна се насила Каран. — Сега не ме боли.

— Лош признак — изсумтя Шанд.

Припряно омота крака й от коляното до глезена с пояса на пустинната си роба, махна чорапа, сряза с ножа кожата на петата при зачервената подутина и изсмука кръвта с уста, плюейки на пясъка. Езикът му скоро изтръпна.