Иън Ървайн - Кулата върху разлома

— Уцели ме с коляно, проклетникът. Ръцете ми бяха изтръпнали, за малко да ме надвие.

Каран отпи от своя мях.

— Гадост! Защо не взехме техните и не им оставихме миризливите?

— Тъпанари сме, затова — уморено промълви старецът.

Земята се издигаше постепенно. От солта стърчаха скални куполи и зъбци.

Каран почти през цялото време се насилваше да пробуди дарбата си, но имаше само смътни спомени как го е постигала преди. Успешното бягство не я насърчи. Напротив. Неистово се стремеше към Катаза и все бързаше, често рискуваше да пострада.

Към края на една нощ, когато двамата мълчаха изтощени, тя вдигна глава и видя черна преграда отпред.

— Какво е това? Прилича на възвишение.

— Такова е — потвърди старецът.

Разстоянието беше по-голямо, отколкото изглеждаше, и доближиха скалите малко преди зазоряване. Стената от черен базалт беше висока три-четири разтега. Продължаваше от югоизток на северозапад, докъдето стигаха погледите им.

— Да спрем тук — предложи Шанд. — Ако изберем добре мястото, ще имаме сянка през целия ден.

— Не вървяхме достатъчно — заинати се Каран, макар да се чувстваше като пребита.

— Предостатъчно! И без това съм се вкиснал.

— Какво има?

— Тревожа се. Трябваше да видим първата планина още онзи ден. Не очаквах да бродим тук дни наред.

— Може в картата да има грешки.

— Нищо чудно. Но и пустинята се променя. От земетръсите земята ту се надига, ту пропада.

— Не и планините, надявам се! Нека си блъскаме главите над тази бъркотия, след като закусим. Какво ще ядем днес?

— Леко развален ориз с лук, същото като вчера.

Той извади остатъците от последното готвено ястие, което носеха, и разчупи на две плътното парче. Каран отхапа.

— Тези скали няма да ни попречат.

— Няма, но към средата на морето са по-високи. А около Катаза има огромни зъбери.

Той преглътна последната хапка с малко вмирисана вода и се изправи.

— Я да се качим горе. Призори въздухът винаги е най-прозрачен. Искам да се уверя, че не сме объркали посоката.

Шанд се изправи върху остър камък, стърчащ над останалите. Скалите наистина ставаха по-високи на запад, но нито натам, нито на север забелязаха планина. Не видяха нищо и на североизток.

Каран се вторачи в Шанд.

— Имам вода за четири-пет дни.

— Картата не е точна — промърмори той, поддал се на умората.

— Няма да се върна. За колко дни ще стигнем до водоизточник?

— Зависи накъде тръгнем. На изток — четири-пет дни. На североизток — може би седмица.

— Значи отиваме на изток. Ако вървим упорито, ще стигнем за четири дни.

— Колкото повече се напъваме, толкова повече вода пием. И все пак вярвам, че ще успеем. — Шанд си изтри челото. — Да не стоим повече на слънце.

Палатката беше прохладна в сянката на скалите, най-после си отспаха. Каран се събуди изпотена следобед. Само на няколко крачки от тях блясъкът на солта заслепяваше болезнено. Тя придърпа качулката напред и бръкна в джоба за предпазните очила. Сега добре разбираше как се е мъчил Идлис миналата есен.

През очилата можеше да гледа, но наоколо имаше само бяла сол и черни камъни, тук-там вихрушки и прашна мътилка в далечината. Каква убийствена жега… Върна се в палатката, въртеше се, почесваше се, но не мигна повече.

Към края на следобеда тръгнаха на изток и по свечеряване се махнаха от неравната камениста местност. Отново вървяха по солената равнина. Крачеха забързано и се обливаха в пот въпреки студения ветрец. Каран няколко пъти спираше да разтрива схванатите си крака.

Призори се олюля и се хвана за рамото на Шанд. Сухите й устни се лющеха.

— Колко изминахме тази нощ?

— Не мога да пресметна. Поне десет левги. Добре се справяме по равнината.

Изведнъж Каран прежълтя.

— Нямам никакви сили. Навсякъде ме сърби. Струва ми се, че вятърът ще ме отнесе.

— Помогни ми да разпънем палатката и легни.

Каран се просна в палатката, нито й се ядеше, нито й се пиеше.

— Вие ми се свят — изграчи тя.

След няколко минути Шанд напълни паница с настъргано сушено месо и лук, но я завари да лежи безжизнено по корем.

— Каран, какво ти е?

Мълчание. Обърна я по гръб и очите й се подбелиха. Шанд я повдигна. Клепачите й трепнаха, тя като че го видя и вдигна ръка, но тутакси я отпусна.

Шанд отвори устата на Каран — и езикът й беше сух като хартия.

— Ей че глупачка!

Веднага извади запушалката на мях с вода и сипа мъничко в устата й. Придържаше главата й, за да преглътне, после добави още малко. След минута-две тя се задави и се ококори.