Иън Ървайн - Кулата върху разлома

— Къде ти е пропускът?

— Нямах нужда от пропуск, когато пристигнах преди няколко седмици.

— Къде живееш сега?

Тя му назова някаква улица и къща.

— По каква работа си тръгнала днес?

— Да си намеря храна — сопна се Фейеламор.

Дългунестият провери имената в дълъг списък, огледа я придирчиво и си записа още нещо. Фейеламор изчака премаляла и угнетена той да разпита и Мейгрейт.

След още две пресечки ги спряха отново. Това се повтори и потрети. Но с пари не можаха да си осигурят друг подслон или храна. Нямаше никой зад сергиите, кепенците на всички магазини бяха спуснати. Не им отваряха, колкото и упорито да тропаха по вратите. А войниците не разрешаваха да напуснат квартала.

— Не издържам — задъхваше се Фейеламор. — Още по-слаба съм. Трябва да се върнем там.

Чак късно следобед се добраха до бараката. Фейеламор се олюляваше и Мейгрейт я водеше под ръка. Шляпаха през локвите покрай овъглените руини.

— Виж — посочи Мейгрейт.

В обрулената от зимата зеленчукова градина от пръстта стърчаха няколко репи.

— Гади ми се от репи — изсумтя Фейеламор.

Мейгрейт отиде да ги събере. Фейеламор приседна на парче дърво в бараката и заплака. Струваше й се, че всичките й цели са недостижими, силите й — загубени безвъзвратно. Непременно щяха да ги намерят и заловят. През целия си неимоверно дълъг живот тя беше водачка и сегашната й неспособност да направлява съдбата си я съсипваше.

Притъмня. От небето се сипеше порой. Мейгрейт изми репите под струите от покрива. Отдавна бяха омекнали и набръчкани, пък и проядени от червеи. Предложи най-голямата на господарката си.

Репите бяха жилави и доста лютиви. Мейгрейт дъвчеше доста упорито. Усещаше, че малко по малко се възстановява. Почти винаги се бе чувствата безпомощна както Фейеламор сега. Но в тези мигове не я завладяваше отчаяние, макар и да не преливаше от щастие.

Господарката й пиеше само вода и видимо линееше. Мейгрейт изтърпя бараката още един ден, хрупаше репи и малко корени, намерени из градината. Знаеше, че Игър неуморно затяга контрола над града. Нямаше начин да избягат. А недояждането отнемаше и от нейната жизненост. Скоро нищо не би могла да направи за себе си.

Сутринта намери Фейеламор да лежи свита на кълбо под наметалото си в единствения сух ъгъл. Нямаше сили да се надигне.

Мейгрейт се престраши. Оставаше една-единствена надежда. Дори да загубеше, по-лошо нямаше да стане.

— Така не може — заяви тя. — Излизам. Ти ще дойдеш ли?

Фейеламор я отпрати с вяло движение на прозирната си ръка.

— Прави каквото искаш. Все едно е.

Мейгрейт остави каквато храна бе останала и малко вода до ръката на Фейеламор и я зави с разръфано парче килим. Сложи си очилата, зад които очите й изглеждаха бледосини, и излезе. Достатъчно беше да стигне до най-близкия пост на улицата.

— Аз съм Мейгрейт — каза направо на войника. — Ще намериш името ми в списъка. Трябва да бъда отведена при самия Игър.

Колкото и добре да бе обучен, мъжът се стъписа от думите й. Огледа я от горе до долу, наистина провери в списъка и незабавно изпрати вестоноска — ниска плашлива жена на име Долода. Мейгрейт я помнеше от пленничеството си във Физ Горго. След броени минути Долода се върна с офицер, двама стражници и един уелм, когото Мейгрейт също познаваше. Тъкмо Джафит бе поразила с магия при първия разпит миналата есен. Той беше твърде кльощав дори за уелм, с дълга сивееща коса и ъгловато лице.

Тези същества се чувстваха безполезни и малоценни, ако не се закълнат на господар. Откакто служеха на Игър, бяха готови на всичко, за да осъществят целите му. Но наскоро мнозина от тях се отрекоха от клетвата си, върнаха си прастарото име — гашади, и нахлуха в Шазмак. Те отново се подчиняваха на Рулке, един от предводителите на кароните.

Офицерът също надникна в списъка, изгледа преценяващо Мейгрейт и дръпна Джафит встрани.

— Да, тя е — потвърди уелмът.

Стражниците пристъпиха към Мейгрейт, но тя вдигна ръка да го възпре.

— Приберете оковите. Идвам по своя воля. А този уелм вече опита жилото ми веднъж.

Поколебаха се и офицерът пак се озърна към Джафит.

— Не я докосвайте — изчегърта гласът му.

Не можа да сдържи тръпката на уплаха.

На Мейгрейт й олекна мъничко. Не разкриха лъжата. Дори в цветущо здраве тя рядко прибягваше до способностите си, защото Фейеламор неуморно й набиваше в главата правилото „Тайното изкуство е като острие — от честа употреба затъпява“. Мейгрейт всеки път се притесняваше да използва магия, а и никога не налучкваше подходящия момент и сила.