Иън Ървайн - Кулата върху разлома

В гласа му се долавяше напрежение.

— Благодаря ти. Твоето гостоприемство е над всяка похвала.

— Тогава ви моля да дойдете с мен.

Тръгнаха мълчаливо подире му по друг коридор и влязоха в стая като онази, в която бе настанена Мейгрейт, но с още по-голямо легло. В камината до вратата тлееше жарава, а пред нея бе оставено буре.

— Влезте — покани ги домакинът с пресекващ глас. — Моля ви да изкажете почитанията си на моята майка.

Мейгрейт пристъпи вътре и едва не се свлече от потрес. Дори Фейеламор усети пронизваща болка в гърдите.

Върху постелята бе положена дребничка и крехка жена на средна възраст, пременена в рокля от розова коприна. На малките й ходила имаше везани чехли, а лъскавата й черна коса бе вчесана и сплетена. Под коприната се издуваше огромна превръзка, закрила рана на хълбока. От двете й страни бяха сложени нейните синове, близнаци на около девет години. И те бяха облечени пищно, а раните им — превързани. Очите на тримата мъртъвци бяха затворени.

— Елате, стара майко, по-млада майко, поздравете я. Благодарете й за подслона и гостоприемството.

Мейгрейт онемя за миг. Отиде до жената, докосна ръката й и поднесе благодарностите си. Фейеламор също се развълнува, колкото и загрубяла да беше душата й. Не изпитваше състрадание към никого, освен сънародниците си, но изрази своята признателност пред мъртвата и за миг положи длани на челото й.

— Тя щеше да се гордее — промълви младежът. — Колко прекрасна беше…

— Как загинаха?

— Баща ми отиде да се сражава преди седмица. Обещах му, че ще закрилям майка и братята си. Той беше смел мъж. Убили го още в първия час на битката.

Двете жени се взираха в тленните останки на леглото.

— Обещах му… А вижте как спазих обещанието си! — изплака той. — Обични ми татко, аз са опозорих. Войниците нахълтаха и съсякоха моите братя и майка. Съжалявам, татко. Съжалявам, мамо. Толкова съжалявам, Тейзи и Бен…

Обърна се към Мейгрейт и Фейеламор. Сага се владееше напълно. Нямаше сълзи в очите му. Мейгрейт за пръв път съзираше такова достойнство у един младеж.

— Вървете — отрони тихо.

Излязоха озадачени. Помислиха, че иска да го оставят насаме със скръбта му, но още не бяха стигнали до стаята на Мейгрейт и чуха вой, който отекна из цялата къща. После рев и пукот на пламъци прогониха тишината.

Мейгрейт затича тромаво натам, но беше невъзможно да влезе. Прекатуреното буре бе разляло масло по пода, до него димеше запален факел. Жълти пламъци бързо поглъщаха леглото и подскачаха чак до тавана. Техният домакин се бе проснал безжизнено върху труповете на близките си.

Мейгрейт се извърна. Фейеламор понечи да влезе, но нетърпимата горещина я тласна обратно. Тя поклати глава.

— Тъй и не научих името му…

Подслониха се в овехтяла барака сред храстите до оградата. Пожарът не остави от голямата къща нищо, освен опушени каменни стени. Никой не дойде да провери какво става, освен двама войници, които скоро се отдалечиха. За жените беше непоносимо да останат тук, но нямаше къде да отидат. Фейеламор не би могла да се защити и от най-хилавия злосторник на улицата. Не смееха да потърсят по-подходящо убежище.

Цял ден се гушеха при паяците, за да се опазят от дъжда и вятъра. Стените на бараката не бяха нищо повече от забучени в земята дебели дъски с пролуки между тях, керемидите на покрива гниеха разкривени. Пръстеният под се бе превърнал в кална локва.

На другия ден излязоха от двора. Крепяха се взаимно като бабички. Както вече мъртвият младеж бе подхвърлил, златото не ставаше за ядене. Мейгрейт успя да обгърне себе си и Фейеламор с някакво подобие на илюзия, но и чирак в магиите би прозрял през нея тутакси.

Не стигнаха далеч. В тази част от града бе имало сражения дни наред, но вече я владееше Игър. Негови войници пазеха на всяко кръстовище.

— Име? — спря ги дългунест страж само на две пресечки от изгорялата къща.

Неговите сини като сапфири очи сълзяха постоянно от вятъра.

— Телюлиолелилаламамамор — промърмори навъсено Фейеламор.

И такива имена се чуваха в онези земи на Сантенар, където се заселиха в прастари времена фейлемите. Наложи се да му го напише.

— Откъде сте? — продължи разпита войникът и махна от бузите си заледените капки.

— От Мириладел.

Поне това беше вярно. Нейните сънародници обитаваха тази обширна област на езера и блата южно от Големите планини. От Туркад дотам имаше много месеци път.

Стражът трепереше и тропаше с крака в напразен опит да се сгрее.