Иън Ървайн - Кулата върху разлома

Наведе се и й помогна да седне.

— Моята приятелка е по-зле от мен. — Фейеламор се подпря с ръце. — Тя е вътре, в галерията, до която се стига по стълбата.

— И тя ли е по-стара от майка ми?

— Да, макар да не й личи. Вземи и очилата й. Моля те, побързай.

Той се заклатушка по стъпалата, на всяка крачка оставяше кървави следи, които дъждът отмиваше.

— Тази ли е вашата приятелка?

Юношата се измъкна тежко през вратата, метнал Мейгрейт на рамо. Подхлъзна се и тупна на камъните. Главата на Мейгрейт се отметна назад, клепачите й трепнаха, но тя не се събуди.

— Тя е.

Фейеламор се бе ободрила малко, но пък започна да мръзне.

— Не ми се вярва да е по-стара от майка ми — горестно смънка той.

— О, стара е и още как, момко. А сега чуй какво искам от тебе. Отнеси я в дома на твоята майка и се върни за мен.

Говореше му като на дете.

— Добре де! — промърмори той също с тона на капризно хлапе.

Вдигна Мейгрейт, намести я по-удобно в ръцете си и закуцука. Фейеламор го изпроводи с поглед.

— Какви ги върша? — попита се гласно. — Момчето си е изгубило ума, а и аз не съм по-добре.

Дъждът се засили. По улицата отекна тропотът на маршируващ отряд. Още войници! Тя събра смелост да стане, но краката не я държаха. Пльосна по корем в залата и пропълзя зад вратата. Там остана да лежи замаяна, без да брои отлитащите мигове. Сепна се от жален глас навън.

— Стара майко? Къде отиде, стара майко?

— Тук съм! — обади се задъхана.

Младежът я вдигна с лекота и я изнесе под проливния дъжд. Домът му не беше близо, а и се тътреше все по-бавно. Фейеламор отново загуби представа за времето. Младокът се подхлъзна за кой ли път и тя се изтърси болезнено, но и това не пропъди налягащото я безразличие.

— Съжалявам, стара майко. Много съжалявам.

Не помнеше нищо след тези негови думи.

Очите на Мейгрейт се отвориха полека. Почувства се отпаднала и замаяна, сякаш бе проспала цяла седмица. Едната буза я смъдеше. Напипа голям оток, но не помнеше как се е ударила. Вторачи се в пъстро оцветените гипсови декорации по тавана, тук-там откроени с позлата. Видя, че е сложена на огромно легло с рамка от кедрово дърво и застлано с кремави ленени чаршафи, но и те бяха мокри като дрехите й. Прозорците на дългата стая бяха закрити със завеси от син плюш, в камината отсреща пламтяха цепеници. До леглото имаше масичка с наредени хляб, плодове и гарафа с жълто вино.

Мейгрейт се опомняше бавно, озадачаваха я пролуките в паметта. Съдбата май бе подхванала жестока игра с нея, мяташе я от един ужас в друг, отнемаше й току-що намерени приятели, все не й позволяваше да проумее какво се случва, не допускаше тя сама да избира посоката на живота си. Щом Мейгрейт дръзнеше да си въобрази, че донякъде разбира света, той тутакси се преобръщаше с главата надолу.

Посегна да вземе къшей хляб. В главата й затуптя болка и тя изохка. Не усещаше протегнатата ръка като част от тялото си. От кресло до камината сякаш в отговор долетя пъшкане.

— Фейеламор! — смънка Мейгрейт. — Ти ли ме пренеса тук?

— В известен смисъл. — Гласът беше още по-вял от нейния. — Как си?

Мейгрейт се надигна.

— Всичко ме боли, а главата ми все едно е пълна с памук. Ако е прилошаване след магия, по-гадно нещо не съм преживявала досега. Дори не помня…

— Значи сме еднакво закъсали.

Мейгрейт се взря в господарката си. Фейлемите обикновено маскираха с козметика или илюзия своя облик, различен от външността на коренната раса. Но сега се виждаше как кръвта тече във вените под полупрозрачната кожа на Фейеламор. Дори Мейгрейт не я бе зървала с толкова неприкрита външност. Господарката й беше най-великата майсторка на илюзиите в цял Сантенар, гласът й можеше да прозвучи всякак според нейните желания. Сега от него бе останал само немощен задавен шепот.

Както неведнъж до този ден, Мейгрейт се замисли и за своята външност, отличаваща я от фейлемите. Наглед принадлежеше към коренната раса, но я отличаваха очите, които смущаващо меняха цвета си от алено до индиговосиньо според светлината. Все още не знаеше нищо за произхода си и това беше най-тежкото мъчение за нея. Фейеламор отказваше да говори за родителите й, сякаш пазеше стъписваща и позорна тайна.

Господарката й промълви:

— Тенсор взе Огледалото. Помниш ли това?

— Помня как назова името ми пред Събора. Приближих се до парапета на галерията и от този миг насетне в паметта ми няма нищо.

— Туркад е превзет! — избълва Фейеламор. — Войските на Игър са навсякъде. Изложени сме на голяма опасност. Особено аз, каквато съм сега .