Иън Ървайн - Кулата върху разлома

Минаха няколко часа във въпроси и отговори при все по-укрепени постове и още размени на съобщения, преди тя да се озове пред щаба на Игър в стара, мрачна твърдина от сив камък. Оттук се откриваше изглед към Стария град и цитаделата на Магистъра. Вече притъмняваше. Въведоха я през портата. Друг уелм допусна грешката да я сграбчи за ръката, но Джафит го отпъди с нетърпелив жест.

И ето че застанаха пред висока двукрила врата. Кожата й настръхна, сърцето й биеше толкова тежко, че според Мейгрейт и той можеше да долови ударите му. Чу се и нареждането да влезе. Вкараха я в дълга стая и тя доближи маса върху нисък подиум, отрупана с книжа, карти и схеми. Игър седеше до масата.

Изправи се — още по-висок, отколкото го помнеше — и заобиколи масата, накуцвайки. Гарвановочерната му коса беше по-дълга. Кожата около скрежносивите му очи тъмнееше като от удари. Игър имаше суров и властен вид, приличаше на машина, която не познава умора и жал. Мейгрейт се уплаши. Хиляди загинаха по време на настъплението му през Ягадор, други хиляди намериха смъртта си при атаката срещу Туркад. Тя сама се натика в ръцете му и не можеше да чака снизхождение, както и всеки друг пленник.

Какво търсеше тук изобщо? Как можа да си изгради цяла кула от фантазии, само защото понякога той проявяваше благост към пленницата си във Физ Горго? Тогава и двамата сякаш намираха у другия нещо, което укрепваше осакатените им души. Игър тънеше в страх от Рулке, който го бе тласнал към лудост, преди да бъде прогонен в Нощната пустош. А Мейгрейт беше изцяло сътворена от волята на Фейеламор и уловена в капана на отчаяното си желание да научи своя произход. Сега втълпяваше, че добротата му е била само уловка. А и с какво би го привлякла невзрачна твар като нея?

— Защо дойде? — попита Игър.

Личеше колко внимава гласът му да звучи сдържано.

— Защото поисках.

— Но защо чак сега, само часове преди да те заловят и доведат насила?

Тя копнееше да узнае какво чувства към нея. Но да изтръгне подобни думи от себе си беше все едно да се засили за скок над пропаст. Задържа се на ръба и думите останаха неизречени.

— Мен ли? — подхвърли с добре изиграно презрение. — Не ми се вярва! Опитах да се срещна с тебе още преди началото на тази война. Влязох в твоя лагер, предрешена като… жена за забавления.

Мейгрейт беше срамежлива — така я възпита държащата на приличието Фейеламор. Дори заобиколният израз я смути.

— Не ми беше лесно — продължи тя. — Лагерът се пазеше зорко и от стража, и от заклинания. Стигнах обаче до твоята палатка, но не те заварих вътре. Уелмите взеха да се заглеждат с подозрение в мен и аз се махнах.

Млъкна, защото си спомни какво сполетя други хора заради нейната приумица. Каран я бе умолявала да вземе Огледалото и да я освободи от този товар, но Мейгрейт не се престраши да го носи, докато е в лагера на Игър. Погази дадената дума и не беше при Каран, когато онзи порочен безумец Емант я нападнал. „А още колко беди последваха…“

— Това беше отдавна — напомни Игър.

— След Големия събор не исках да се опълчвам срещу Фейеламор.

— А сега?

— Тя тъне в униние.

Долода влезе тичешком и зашепна на ухото на Игър. Той вдигна глава и се вторачи в очите на Мейгрейт.

— Скоро ще научим дали е така — рече хладно. — Внесете я!

Мейгрейт не можа да прикрие смайването си.

— Как я намерихте?

— Скъпа моя — усмихна се той със стиснати устни, — аз се крепя на сведения.

Носачите влязоха след малко. Фейеламор едва надигна глава от носилката, стрелна с поглед Игър и се взря в Мейгрейт.

— Ти ме предаде — отрони враждебно. — Никога няма за ти простя!

Мейгрейт очакваше тези думи и все пак се почувства уязвена.

— Още си жива. Повече от това нямаше как да направя за тебе.

— Игър и аз сме съперници за Огледалото — тихо изрече Фейеламор с гибелна заплаха. — И винаги ще бъдем. А ти му даде пълна власт над мен. Кога смяташ да се пъхнеш и в леглото му?

— Не съм сторила нищо повече от неизбежното — сковано отвърна Мейгрейт.

От унижение не смееше да погледне Игър.

Фейеламор отпусна глава и двама уелми я изнесоха. Мейгрейт понечи да тръгне с тях, но Игър изръмжа:

— Остани! Не си довършихме разговора. Ще се погрижат за господарката ти, няма да й се случи нищо лошо, докато задоволяваш любопитството ми.

Какво ли искаше от нея? Дори не й се мислеше за това. Мечтите й изглеждаха нелепи.

— Фейеламор твърди, че Каран е мъртва — промълви тя в трескавото си желание да отклони разговора в друга посока. — Но аз не искам да повярвам. Ти знаеш ли нещо?