Иън Ървайн - Кулата върху разлома

— На вярвах, че ще ми причиниш това.

Игър са наведе да я погледне в очите.

— И не съм го правил. Ако е нужно, мога да бъда и безмилостен, но не към тебе — кротко наблегна на последната дума.

Очите му проследиха очертанията на устните, брадичката, гърдите и бедрата й, а безмерният страх ускоряваше пулса му. Жена… Толкова загадъчна, че нищо чудно да е от друга раса. Как би могла да го съкруши, ако си науми…

— В онази нощ се наложи да изляза от крепостта — продължи Игър. — Уелмите са нарушили заповедите ми, докато ме е нямало. Подложили са те на жестоки мъчения!

— Да, сториха ми зло — сдържано потвърди Мейгрейт.

— Когато се върнах, вече те нямаше. — Той закрачи из стаята, накуцваше силно. — Фейеламор те е отмъкнала. Опитвах са да те забравя, но всяка нощ и всяка сутрин ти все беше в мислите ми.

— И с мен беше така — призна Мейгрейт, — но нищо не можех да направя. А сега веригите на дълга, които ме обвързваха, се счупиха. Залутах се между единия свят и другия.

— А-а, с тези приказки доникъде няма да стигнем! — възкликна Игър.

Отдръпна се от нея неуверено, дори страхливо. Половината от лицето му са скова, речта му се накъса както при първата им среща. Обикаляше неспирно стаята и крачките му бяха все по-неравни. До масата се обърна внезапно, залитна и се подпря. Лицето му се разкриви, той се опита да пристъпи, но кракът му се бе вцепенил като греда.

— Не… издържам — изфъфли Игър.

Мейгрейт усещаше болката му по-остро и от своята. Съжали го. Тръгна към него, забола поглед в пода, неспособна да понесе пронизващите му очи. Спря на две крачки от него.

— Мейгрейт… — дрезгаво прозвуча гласът му. — Погледни ме… — Тя вдигна очи. — Ти…

Сърцето й се свиваше от тревога. Какво ли искаше от нея? Не можеше да познае. Чувствата на другите си оставаха затворена книга за нея.

— Ще остана, ако такова е желанието ти.

Протегна ръка и той я хвана нерешително.

Мендарк се бе вслушал в съвета на Талия и успя да вдъхне воля за борба у оцелелите войници на града. Дори онези, които се бяха опълчили срещу него преди Големия събор, сега се радваха, че той е начело. През нощта постигнаха още незначителни победи, върнаха си няколко квартала и някои вече говореха как щели да изтласкат армиите на Игър от Туркад. Мендарк обаче съзнаваше, че само временно облекчиха положението си. Може би врагът се опитваше да ги залъже, че са в безопасност. Не сподели подозренията си с никого, освен с Талия.

— Няма ли надежда, Мендарк?

Двамата се качваха по стълбата към нейната стая, за да си поприказват с Лилис.

— Никаква! Игър просто изчаква, докато подготви всичко. Не иска да губи напразно добри войници, да прахосва живота им. Остават ни броени дни. За щастие, вече изпратих на сигурно място онези тайни на Съвета, които имахме неблагоразумието да запишем на хартия, както и оскъдните си пари за черни дни.

Талия знаеше добре, че той увърта лицемерно. Дълго преди да бъде свален от поста си, Мендарк започна да прехвърля другаде тайните архиви и богатствата на Съвета, като първо се погрижи за личната си хазна. Възлагаше задачата на помощници, на които имаше непоклатимо доверие. Понякога и лично се заемаше с това. Нима бе забравил, че и тя бе пътувала няколко пъти с подобни поръчения? С колкото и пари да разполагаше в града за войната, това беше нищожна частица от съкровищата в неговите ръце.

Лилис седеше в леглото на Талия и бърбореше неспирно с Бася, но млъкна в мига, когато Мендарк влезе. Не й се вярваше, че Магистърът дори ще благоволи да забележи някакво си улично хлапе.

Той обаче умееше да се нагажда, да изглажда смирен и дребен, за да не плаши хората. Настани се на стола, отстъпен му от лечителката, прегърби се и подпря брадичка на събраните си длани с вид на благ старец. Лилис се успокои.

— Радвам се, че си по-добре — подхвана Мендарк с глас на най-добродушния дядо. — За жалост, и аз съм виновен отчасти, че те пребиха. Трябваше веднага да те прибера в цитаделата. Но с тази война… Сама разбираш, че имам твърде много грижи и не успявам да мисля за всичко.

Докосна бузата й под синината около окото и тя трепна.

— Не е чак толкова страшно — отвърна момичето. — Пък и беше вчера. На улиците е важно само какво става днес.

— Тъкмо това е мъчното в работата на Магистъра — сподели Мендарк. — Трябва да мисля за всяко „вчера“, „днес“ и най-вече „утре“. Ето защо се нуждая и от твоята помощ.