Иън Ървайн - Кулата върху разлома

Изкатери се по-нагоре, намери несигурна опора и видя, че пукнатината продължава и от тази страна на буцата. Ако удари, вероятно ще отчупи достатъчно голямо парче, за да ги подплаши. И тогава чу неистовото „Не!“ на Каран.

Един държеше главата й, друг пристъпи към нея. Каран запищя пронизително. Шанд примижа и прокле старите си очи. Трябваше да им отвлече вниманието. Ритна един по-тънък сталагмит, който се прекърши с пукот и падна.

Шестимата се извърнаха към разширяващите се кръгове по водата. Вдигнаха високо фенерите, взираха се нагоре, но не го виждаха в хаоса от стърчащи камъни. Заговориха трескаво помежду си.

Ако изобщо имаше надежда, това беше моментът. Шанд вдигна тежкия чук, замахна и го стовари с цялата си сила в края на цепнатината. Ударът разтресе ръцете му, стъписващо гръмък. Паднаха парчета и толкова. Ехото заподскача из пещерата.

Гашадите настръхнаха. Знаеха, че има някой горе, но погледите им не го откриваха. Екотът стихна и тогава Шанд чу протяжно скрибуцащо пращене. Стори му се, че цепнатината се е поразширила.

Тъкмо се загледа и тя се проточи около цялата буца, сталактитите се размърдаха и цялото огромно каменно виме рухна.

Старецът се облещи от ужас — скалният къс се вряза в езерото с такъв грохот, че за малко не му пръсна тъпанчетата. Водата плисна на всички страни, могъщата вълна заля втрещените уелми и камъка, на който лежеше Каран. Безмилостен вятър заблъска Шанд. Водата стигна до средата на стените, жилещи капки обсипаха лицето му, после угасна и последният фенер. Шанд остана високо сред сталактитите в пълен мрак.

Мейгрейт се събуди в леглото на Игър и протегна ръка към своя любим — първия мъж, който я бе държал в прегръдката си. Нямаше го в постелята. Игър бе избягал от нея.

Тя се разочарова, но не се учуди — знаеше колко е обсебен от делото си, от желанието да залови Мендарк. Мейгрейт се изкъпа и си изяде закуската, поднесена от Долода, после отиде да види как е Фейеламор.

Завари я все така слаба, но не и лишена от злобна заядливост.

— Защо не носиш очилата? — скара й се Фейеламор. — Нима желаеш всички да видят срамните ти очи?

— Гордея се с очите си — усмихна се Мейгрейт и вирна глава.

Днес нищо не можеше да й развали настроението.

— Какво те е прихванало?! — възкликна Фейеламор в безсилна ярост.

— Имам си любовник !

Мейгрейт почувства прилив на радост, докато изричаше думите, от които само преди ден би се смутила. А Фейеламор сякаш се смали в леглото си.

— Иг… Иг… — заекваше тя.

— Да, Игър! — весело потвърди Мейгрейт и откри удоволствието да се гордее. — Моят любим, моят любим!

Излезе с танцуваща стъпка от стаята, без да се огледа.

А зад нея Фейеламор се мяташе безпомощно. Краката й се сгърчиха, мускулите по шията й се стегнаха, по устните й изби пяна. Сви юмруци конвулсивно и ноктите раздраха кожата на дланите й.

— Не… няма!… — Думите се изтръгваха с мъка от гърлото, лепкава слюнка се стичаше по брадичката й. Тя непохватно се подпря да седне на леглото. — Ти си моя! И когато… си свърша работата… той никога… не би посмял… да те погледне.

Мейгрейт беше ключът за осъществяване на замисъла, за който Фейеламор се трудеше от столетия — да съкруши Възбраната и да отведе фейлемите в родния им Талалейм. Нищо нямаше да й попречи, най-малко пък самонадеяна мижитурка като Игър. Тя се овладя с дълбоки свирещи вдишвания и щом я споходи спокойствието, потърси у себе си силите, които бе изгубила след Събора. „Не са изчезнали — внушаваше си отчаяно, — само са се скрили. Но къде?! Непременно ще си ги върна. Талалейм скърби за нас. Аз съм едно с фейлемите. Щом трябва, така ще бъде! Ако ще и да се пръсна на парченца, докато се опитвам.“

Тя вложи всичките си сили, загриза я такава болка, сякаш органите й се разкъсваха, но нехаеше за това. Фейеламор черпеше сили от незнайни запаси и постепенно образът на Мейгрейт се избистри в съзнанието й. Съсредоточи се, докато не го изпипа до такова съвършенство, че никой не би открил разлика. И тогава отдели образа от ума си, пренесе го във въздуха пред себе си.

Илюзията се въртеше полека пред очите й, а Фейеламор достъкмяваше по някоя подробност — извивката на ухото, блясъка на косата, очертанията на рамото. Още преди да приключи, започна да й прималява, но тя се справи.

Вече можеше да се заеме с дребните промени в облика на Мейгрейт. Мъничко разшири носа, направи очите по-хлътнали и им придаде сиянието на жарава. Погрижи се и кожата да помургавее недоловимо. Косата доби лъскавата синееща чернота на кароните. Отново й призляваше, още по-неудържимо. Фейеламор знаеше, че не може дълго да използва дарбите си.