Иън Ървайн - Кулата върху разлома

Къде ли беше Мейгрейт сега? С последни сили я откри с ясновидството си — изкачваше се по стъпала към бойниците на покрива.

— Върви! — прошепна Фейеламор на илюзията. — Свърши каквото трябва, и то добре. Втора възможност няма да получа.

Промененият образ изчезна. Фейеламор го насочваше с ума си по коридорите и стълбищата — толкова тежко усилие, че все едно носеше самата Мейгрейт на раменете си. И едва когато се увери, че илюзията е достигнала целта си, тя се свлече от леглото на пода и не шавна цял ден.

Мейгрейт отиде в щаба на Игър, но не го намери там. Никой не знаеше къде е отишъл, тя обикаляше с часове крепостта, без да го открие. А дали не беше на бойниците горе? Тъкмо се качваше по стълбата и изпита безпокойство, обгърнало я като було, очите й се замъглиха за миг, зави й се свят. Чувстваше, че преживяното снощи с Игър е твърде мимолетно. Отърси се от унинието и продължи нагоре, но краката й някак натежаваха.

Игър стоеше при бойниците на старата твърдина. Мейгрейт спря и го погледа как крачи трескаво — неравномерните движения, провлачването на пострадалия му крак, наведената глава. Стигна до края и тръгна обратно.

Вдигна глава само на няколко крачки от нея. Зърна фигурата й в сянката под навеса за часовите и се смръзна насред крачка. Лицето му се скова.

— Ох, Мейгрейт… Аз съм глупак. Снощи си помислих, че…

Тя излезе на ярката светлина и протегна ръце към него. Илюзията на Фейеламор се разлюля и се сля с истинската Мейгрейт. Очите й пламнаха като сигнални огньове.

Игър се вцепени. За миг видя в нея по-дребно, прелестно, женствено подобие на самия Рулке. Но това, че тя беше жена, изобщо не укроти ужаса му. Напротив — та нали той бе прекарал нощта, легнал беззащитен до нея? Въобрази си, че е дошла да го измъчва, да овладее съзнанието му също като Рулке.

— Аа! Махни се!

Заслони лицето си с ръце.

И Мейгрейт се смръзна. Виждаше смътно, сякаш се напъваше да гледа през мараня. Но щом Фейеламор падна в несвяст, илюзията се свлече като копринена нощница.

— Игър, защо?… — прошепна Мейгрейт.

Тя отново изглеждаше както обикновено, но в наситеночервените й очи той откриваше присмех. Ръцете му се отпуснаха, лицето му се изопна. Кимна й неприязнено като на позната, на която дължи пари, и закуцука покрай нея.

Мейгрейт не можеше да проумее какво се случи, чудеше се какво ли е сторила снощи, та му е нанесла такава смъртна обида. Не знаеше как да преодолее болката, че е отблъсната.

Събра колкото смелост й бе останала и го последва към щаба, където цареше пълен хаос. Влезе скоро след Игър и успя да чуе неговия яростен рев:

— Какво?! Изплъзнал се е?

— С-сигурно е бил в пристанищния град през цялото време — ломотеше нещастният Чейки.

— Ще ги смажа! Ще потопя кейовете в морето! — бушуваше Игър на излизане.

Мейгрейт не се втурна подире му. Знаеше, че не мисълта за Мендарк го терзае най-силно, а нещо свързано с нея, но той не искаше да го сподели. Разбираше и защо Игър вече се натъкваше на злополучни обрати. Липсваше му гъвкавост. Способностите, с които побеждаваше във войната, не подхождаха за управление на непокорните жители на Туркад и бунтовно настроените хора в Банадор. А и тя подкопаваше неговата увереност, върна го към най-дълбоко затаените му страхове. Какво пък толкова имаше у нея, че започваше да вреди на всеки, с когото се срещне? Само Фейеламор би могла да й отговори, но никога не би склонила, особено след като Мейгрейт й се опълчи.

Три дни Игър се щураше като луд из крепостта. Никой пълководец или съветник не успяваше да го заговори освен Вартила. В щаба той внимаваше да не среща погледа на Мейгрейт, не искаше да се разхожда с нея и дори не припарваше до леглото си, ако и тя е в спалнята. И с всеки ден имаше все по-отчаян и посърнал вид.

Мейгрейт подпитваше всички, които го познаваха, дори Вартила, но никой не го бе виждал в подобно състояние.

Отново го намери горе при бойниците. Изглеждаше зле едва ли не като Фейеламор и щом я видя, понечи да се измъкне по другата стълба. Мейгрейт притича и го хвана за рамото.

— Трябва да поговоря с тебе. Това ме съсипва.

— Ами върви си — отвърна Игър. — Нито мога да те задържа, нито искам.

— Не и преди да узная какво ти пречи. Да не съм те оскърбила неволно? Или съм толкова окаяна любовница, че не ме понасяш?

— Друго е…

Игър изви глава, за да не среща погледа на терзаещите го очи.

— Какво? Трябва да знам!

— Страхувам се — смънка той.

— От мен ли?!