Иън Ървайн - Кулата върху разлома

— След десет минути.

Шанд хукна нагоре по стълбите.

По пътя се отби на пазара да си купи още някои неща — въже и тежък чук с дълга дръжка, каквито ползват каменарите.

Влезе в парка и потропа на вратата на малката къщурка. Младокът излезе отвътре, разтърквайки очите си.

— Оттук ли да мина към пещерите? — попита Шанд и намести раницата на гърба си.

Чукът доста му тежеше.

— Да, господине. Искате ли да вземете фенер?

— Два — поправи го Шанд — и допълнителен мях с масло. Мнозина ли посещават пещерите?

— Не и през този сезон, макар че пещерите са любимо място през лятото. Вчера към края на деня дойде млада жена. И открадна фенера — добави той натъжен. — Трябва да платя липсата от джоба си. А пък ми се стори толкова симпатична…

— Само тя ли беше?

— След нея влезе цяла група — шестима. Но те не поискаха фенери.

Разпоредителят описа набързо посетителите.

„Уелми! — досети се Шанд. — Какво търсят тук?“

Плати наема за фенерите и тръгна из долината. Пред входа на пещерите огледа земята внимателно, но в меката пръст се бяха отпечатали прекалено много следи. Влезе и тръгна предпазливо, спуснал почти докрай капачето на единия фенер. Знаеше, че ще види техните светилници отдалеч, но и те също ще забележат, ако в тунела грее дори малко пламъче.

Затова часовете се точеха, а той не напредваше много. Няколко пъти сбърка на разклонения и трябваше да се връща. Все пак благоразумието му имаше смисъл — зърна навреме по-светъл овал, закри фенера си и пропълзя до издатина, с която тунелът свършваше над пещерата. Под него имаше обширно езеро. От другата страна шест фигури стояха около равен камък.

А върху леко извитата плоча лежеше Каран. От мястото си не успя да различи дали е жива или мъртва. Погледът му се плъзна по свода на пещерата. Възхитително зрелище, ако имаше време да му се наслади — светлината блещукаше по милиони кристални фасетки. Около водата се виждаха разбити парчета, падали от тавана. В дъното имаше друга пещера, където сигурно изтичаше водата. Вдигна глава. Целият таван беше осеян със сталактити, сред тях и огромна буца като краве виме. Помнеше я от видението, което му изпрати Каран.

Пак се взря надолу. Една от загърнатите в наметала фигури слезе при водата. Шанд усети студена тръпка по гърба. Нямаше как да сбърка тази тромава походка — уелми или гашади.

Ясно, само една причина би могла да ги доведе толкова далеч — Каран! Как да ги надвие? Двама стигаха да се справят с него, а може би дори един. В отдавна минали времена нямаше да е така, но той дори не помнеше откога не е държал в ръка оръжие.

Облегна се на стената. Нямаше много за гледане — шестимата се скупчиха за малко, после четирима легнаха да спят, а двама пазеха. Личеше, че са бдителна стража. Олекна му, когато забеляза, че Каран се размърда.

Премисляше какво да прави. Не че имаше богат избор. Престраши ли се да им налети, краят е неизбежен. Би могъл да повика приставите. Интуицията обаче му подсказваше, че те бездруго са започнали да издирват Каран, защото писмото от Игър е било свързано с нея.

Пак се вторачи в тавана и накрая буцата като виме прикова вниманието му. Знаеше, че сталактитите са чупливи. Откъм неговата страна имаше пукнатина в основата. Жалко, че нямаше начин да откърти по-голямо парче. Онези долу биха се стреснали и, току-виж, той би получил своя шанс.

А защо не? Обмисли изкачването. Част от пещерата над издатината беше в сянка, имаше смисъл да опита. Свали ботушите и чорапите си, върза края на въжето за един сталагмит наблизо, провери здраво ли е закрепен чукът за раницата и започна да се катери.

Не се затрудни прекалено — скорошно падане на къс от тавана бе оставило процепи и стърчащи камъни. Но с този товар на гърба беше непохватен, пък и се боеше да не го зърнат неуморните часови. Не искаше и случайно да отчупи някое парче.

Щом се добра горе, Шанд откри, че силуетите пак са се подредили около Каран. Какво ли искаха от нея? Загриза го твърде неприятна догадка.

Провери цепнатината — тясна, едва би напъхал острата част на чука. Продължаваше около буцата, губеше се от погледа му и свършваше точно пред него.

Закрепи въжето, окачи раницата на сталагмит и извади чука. Навря се между два сталактита, пъхна острието на чука и натисна.

Все едно буташе хълм. Натисна още по-силно. Нищо. Местеше чука и натискаше колкото сили имаше, по дланите му се издуха пришки, а раменете го заболяха от напрежение. Напразно.

Измъкна чука и задъхан се подпря на дебело каменно острие. Щом дишането му се успокои, погледна надолу. Пет от фигурите още стояха около Каран, а шестата ровеше в торба.