Иън Ървайн - Кулата върху разлома

Вече усещаше лек натиск отвътре в черепа, сгорещяване в ушите и синусите. Бягаше от всякаква мисъл, напъваше се да предотврати зараждането на връзката. Утешаваше се, че поначало рядко успяваше да достигне нечие съзнание. А после почувства как нещо се вмъкна в ума й — предшественик на връзката. Само че беше чуждо. Тя се потресе и затвори яростно съзнанието си, натрапеният зачатък на мисъл изчезна и ръцете се отдръпнаха.

Каран погледна албиноса, който бе пребледнял още повече. По лицето му се стичаха едри капки пот.

— Силна е — промърмори той. — Ще си послужим с кръга.

Шестимата се наредиха около нея. Идлис извади няколко неща от торба, претегли ги на длан, отчупи парченца от двете по-големи и раздаде на всеки. Те напъхаха нещата в устите си, преглътнаха и се хванаха за ръце.

У Каран пак се прокрадваше безумното хихикане като възпаление, плъзнало по мозъка й.

— Махнете се! — запищя тя. — Излезте от главата ми!

Сега усещаше нетърпимо стържещо боцкане, все едно търкаха гръбнака й с телена четка. Заболя я, отначало в отделни точици, които постепенно се разливаха, мъчението се изостряше непрекъснато. Насилваше се да заглуши всичките си сетива, да се превърне в тъпа безчувствена плът както след Големия събор, но дразненето в ума постоянно й напомняше коя е.

— Връзката! — прошепна Куисан.

— Не! — кресна Каран и плю в лицето й.

„Връзката! Създай връзката! — напъха се шепотът и в главата й. — Ето, говорим ти с мисъл. Отговори ни, създай връзката.“

— Не! — задра гласът й. — Никога!

Но още докато викаше, те й натрапваха образите, предшестващи връзката, представата си за своя господар, за неговото величие и целеустременост, за терзанията му, проточили се цяло хилядолетие в Нощната пустош. „Създай връзката! Освободи господаря!“

Волята й поддаваше, съзнанието й отслабваше под натиска на шестимата, които й противостояха — така и греда се огъва под огромен товар. „Освободи го, освободи го!“

Какво да стори, за да спре това? Охотно би пропаднала отново в лудостта, ако можеше, но дори такова убежище й отказваха. Би ги поразила, както Мейгрейт отвръщаше на нетърпими посегателства, само че не владееше Тайното изкуство.

„Създай връзката! Създай връзката!“

Каран се задъхваше, началото на връзката се оформяше все по-ясно. Принуждаваха я, колкото и да се съпротивляваше. „Няма! Как да насоча силата им срещу тях? Какво да направя? Поне мислите ми не могат да доловят. Никой не чете в чуждите умове.“

Тя се гърчеше, стенеше, въртеше глава, бореше се бясно да разхлаби въжетата на китките и глезените си, за да им внуши, че е обзета от необуздана уплаха, преди да се предаде. Гашадите засилиха натиска. Изведнъж Каран замря, цялото й тяло се сгърчи, главата й се обърна вяло настрани и езикът се провеси от устата.

И в мига, когато принудата отслабна, тя я запрати обратно в съзнанията на гашадите — най-после отприщи странните си заложби, с които наложи желания сън на Лиан през нощта преди процеса срещу нея в Шазмак.

Джарк-ун изохка. Албиносът Ребан залитна, краката му се преплетоха и той рухна във водата. Двама притичаха да го извадят. Изчезна всякакъв натиск и Каран вложи целия остатък от сили в призив към Шанд. Можеше да създава връзка само с отделни хора, различни от останалите, но в крайна нужда успяваше да отправи зов към почти всекиго.

„Шанд, помогни ми!“ Отвори очи и му изпрати образите на всичко, което виждаше — пещерата с увисналите като виме сталактити, зашеметените гашади и хилядите искрящи отблясъци. После затвори ума си и се отпусна, останала без дъх.

Изглежда разтърси противниците си по-зле, отколкото бе очаквала, защото те отново образуваха кръга, но този път се опитваха да избавят Ребан от бушуващия в главата му хаос. А на Каран й прилоша както винаги след досег с дарбата. Когато Ребан се свести и го сложиха на пода да си почине, гашадите извадиха храна и напитки. Нахраниха и нея, после някои легнаха да спят, други останаха на пост. Тя не знаеше кое време е, но май минаха много часове след пленяването й. Накрая задряма, сепна се за малко, когато други гашади бдяха, и пак се унесе.

По-късно я събудиха и й дадоха каша и чай с дъх на листа. Всички се събраха да поговорят, но сега тя не чуваше нищо. После Куисан повиши глас — може би нарочно.

— Аз казвам да й дадем хрукс, за да я принудим!

— Не — възрази Идлис. — Понякога хруксът е смъртоносен за хората, камо ли пък за мелезите. А тя е толкова дребничка, че трудно бих пресметнал безопасната доза.