Иън Ървайн - Тъмна е луната

— Навън си приказват как цялата Втора армия щяла да бъде екзекутирана или продадена в робство. Ти подписа ли заповедта?

— Не — прошепна вторачената в нея Мейгрейт.

— След като им върна всичко, което бяха на път да загубят, това ще е последното ти предназначение. Да узакониш отмъщението и убийствата. Колко ли време ще се мъчиш да заличиш този спомен? Аз никога не съм стигала до такава жестокост спрямо тебе. Свършиш ли си работата, ще се отърват и от тебе.

Фейеламор се прокрадна по-наблизо — сдържана, непреклонна, прекрасна. Очите й сияеха златисто. Мейгрейт бе забравила за хипнотичните заповеди, които нейната господарка й бе нашепвала в мочурливите гори на Орист, и дори не помисли да издигне преграда пред съзнанието си. Отдръпна се, но нямаше къде да бяга. Целият й животи обучение бяха подготовка за подобен миг и нищо не би възпряло Фейеламор да се възползва.

С първото докосване принудата я завладя. Мейгрейт не намери у себе си дори помен от силата, с която беше съкрушила Тилан, с която бе командвала и изисквала подчинение. Тя се бе спотаила някъде надълбоко.

— Умолявам те, ела — промълви Фейеламор. — Истина е, че се държах гадно с тебе, и това е едно от многото ми злодеяния. Но нека оставим миналото зад гърба си. Настъпи часът, за който се подготвяше. Каквото и да си мислиш, не те лъжа — обичам те като своя дъщеря. Никоя друга не може да те замени в това решително време. Облечи се. Ето ти торба, събери си дрехите и ценните вещи. Нека ти помогна.

Мейгрейт зърна и сълзи в ъгълчетата на очите й. „Не се налага да стигаш чак дотам“ — рече си цинично. Всъщност почти нямаше свои неща, само дрехите и подаръка от Игър — гривна от слонова кост, толкова стара, че изрязаните по нея орнаменти не се различаваха. Харесваше я заради древността и простотата й. Сложи я на китката си до абаносовата, която бе получила след раждането си от своята незнайна майка. Черно и бяло… Същински символ на преходите в живота й.

Колкото и замаяна да беше, облече се за минута-две. Настроена хем свадливо, хем опърничаво, тя все пак не успя да се възпротиви. Скоро торбата се напълни. Мейгрейт стоеше до походното легло и притискаше към гърдите си дневника, в който описваше всекидневните дела на армията. По корицата му капеха сълзи.

— И той ли ти е скъп? Вземи го, ако ще те утешава.

— Това е вече минало — прошепна Мейгрейт и го сложи на масичката.

Фейеламор я хвана за ръката и я издърпа навън. Гъмжеше от войници, но илюзията беше толкова съвършена, че никой не спря погледа си на двете жени.

Минаха край палатка, около която се люшкаха мъже, опиянени и от виното, и от изумителната победа. Неведнъж споменаваха името на Мейгрейт със страхопочитание. Наблизо бяха и двете палатки на лазарета. В едната крещеше войник, когото трима души едва удържаха. Хирургът режеше разкъсания му крак. Мейгрейт надникна и позна Дилман, своя верен водач. „Аз му причиних това. И какво го чака?“ Понечи да отиде при него, но принудата не отслабваше.

— Трябва да тръгваме — напомни Фейеламор.

По изгрев бяха отвъд долината. Навлязоха в гората и изчезнаха между дърветата. Вървяха на север.

След три денонощия езда Игър вече се гърбеше на седлото. Долода беше вързана за своето, конят й пристъпяше мудно. Излязоха внезапно от гъстата пушилка и се озоваха пред Стражеви пост.

— Назовете имената си! — извика им кривокрак мъж с посивяла превръзка на главата, който носеше униформата на Първа армия.

Долода се разсъни.

— Идва господарят Игър. А ти кой си?

— Господарю! — отдаде чест войникът. — Разгромихме ги!

— Къде е Мейгрейт? — сопна му се Игър.

— Възстановява се в командирската палатка — посочи часовият, чието лице грейна при споменаването на името й.

Игър се извърна, за да не гледа тези изпълнени с обожание очи, и се завтече към палатката. Дръпна рязко платнището. Очите му различаваха само фенер, чийто фитил догаряше в последните капки масло.

— Адютант, тук ли е Мейгрейт?

Но вече знаеше отговора. Палатката бе празна. Тялото му се сгърчи. Пестеливата Мейгрейт не би оставила фенера запален посред бял ден.

— Къде е тя?! — изрева Игър.

Никой не я бе виждал.

— Адютант!

Долода се изпъчи.

— Намери я!

Скоро помощничката му притича обратно.

— Изчезнала е някъде. Намерихме следи, водещи към южния край на долината, но никой не я е забелязал да си отива.

Игър отново обиколи палатката. Този път долови нещо познато… намек за присъствието на Фейеламор.