Иън Ървайн - Тъмна е луната

— Господине, нека да ви водя, а? Става ли, а?

— Момче, заведи ме в щаба на армията. И по-чевръсто.

Нямаше търпение да види Мейгрейт и да сподели тази вечер леглото й. Вървеше след хлапето и си припомняше как тя съчувстваше на страданията му, как го накара да се измъкне от коравата броня на отчуждението си. Колко ли трудно й е било…

Само да не бе надникнал в очите й, откъдето сякаш Рулке отвърна на погледа му. Това го обезсърчи. Мислеше си със срам, че тогава избяга от Мейгрейт, както ученик се изплъзва от размаханата тояга на класния наставник. Но острите тръни, които Рулке бе забил в съзнанието му, вече бяха извадени. И сега Игър ясно виждаше позора си — доскоро се бе наслаждавал на несекващия ужас, както принцеса на ваната си, пълна с мляко. „Край на това!“ Всичко между него и Мейгрейт щеше да потръгне по новому.

Изведнъж почувства безпределна сила в себе си. Върна се в своите владения, заобиколен от армии. В този миг недоумяваше защо изобщо се е плашил от Мендарк или от Рулке. Дори му се стори, че вижда малко по-ясно. Затътри се по стъпалата пред Цитаделата и се натъкна на вестоноската Долода, която позна първо по гласа.

— Господарю! — ахна младата жена и се разкрещя с все сила: — Господарят е тук! Господарят Игър се завърна!

Тутакси падна на колене пред него. Игър я накара да се изправи.

— Вярната Долода! Аз съм почти сляп. Плати на това момче и веднага донеси акта за закрепостяването ти на служба при мен. От този миг насетне ти си свободна!

— Свободна… — прошепна Долода. — Но как ще живея?

— Ще бъдеш моя адютантка със заплата един тар седмично — осведоми я Игър с неизчерпаемо добродушие.

— Един тар!

Май й бе прозвучало като „кофа жълтици“.

— Повече ли искаш? Съгласен съм. Два сребърни тара! Сега тичай да донесеш документа. Ей, да дойде писар! — изрева Игър. — Състави договора на Долода като моя адютантка. Къде е този Зарет?!

Намериха хлуна Зарет и Игър го изпрати да занесе в селото торба сребро. Върна се и Долода. Крепостният й акт бе отменен с поставянето на множество официални печати, а договорът бе подписан незабавно.

— Тъй… Къде е Мейгрейт? — развълнувано попита Игър помощничката си. — Заведи ме при нея, без да се помайваш.

Долода се притесни.

— Господарю, тя е в Банадор…

— Банадор ли?

— Поведе Първа армия към Касим, за да влезе в битка с гашадите.

— Какво?! Кога?

— Преди пет дни.

Игър слушаше обясненията й, а сърцето му сякаш попадна в менгеме, стягащо по-силно с всяка секунда. Да тръгне с армия в труднодостъпните земи на Банадор срещу не по-слаби войски, които вече са се окопали и изпълняват заповедите на гашадите… Слабоумие. Самоубийство! Мейгрейт беше обречена.

— Кой допусна тази тъпотия?! — разбесня се той. — Ще го разпердушиня. Ще го продам в робство!

— Маршал Ванхе — отвърна разтрепераната Долода. — Другите ви пълководци бяха убити…

— Ванхе, а! На кръст ще го разпъна! Подгответе ми кон. След час тръгваме към Банадор.

Подплашени от яростта му, придружителите се приготвиха още по-рано. Препуснаха на югозапад по Федилския път. Лесно беше да следват армията. При всяко спиране Долода скачаше от седлото и шляпаше с неизменните си сандали към някой местен човек, за да научи преди колко време са минали оттук войските.

Не почиваха нито денем, нито нощем, само сменяха конете. Профучаха през мрачната Фейдонска гора, която стигаше до северните граници на Банадор. Следобед на другия ден бяха в прашния град Рейдомин, където пак се качиха на нови коне. Игър приличаше на буреносен облак. Все му се струваше, че надушва потоците от кръв.

Слънцето изгря, Долода вече се изсулваше от седлото от преумора. Игър смуши коня си и я подпря да не се търкулне на пътя. Сам се изненада, че направи това. Мейгрейт го бе променила.

Утринното небе също се озари в кървави оттенъци. Навсякъде се виждаха пушеци, почернели развалини и овъглени трупове на животни.

— Колко остава? — извика Игър на водача, когато свърнаха от главния път по пътека с коловози, която май криволичеше покрай всяко хълмче в Банадор.

— Поне осем левги. Още един ден, ако не намерим други коне.

В тази пустош не намериха дори кранта. Околните земи бяха обрани до шушка. Игър си представяше със страх, че армията му е избита, а Мейгрейт — мъртва.

Мейгрейт потисна замайването. Съдбата на армията висеше на косъм, само тя можеше да спаси войниците. Гашадите не помръдваха. Тя долови, че не са в състояние да шавнат, докато държат под контрол войските си. Мейгрейт впи поглед в очите на жената, която стоеше до масата, и стовари волята си върху нея. Веднага почувства и нейната съпротива, и отпора на осмината по скамейките. Главата й кънтеше.