Иън Ървайн - Тъмна е луната

Пътуването на Игър от Фаранда не беше приятно. Щом се раздели с останалите, препускаше на юг толкова стремително, колкото му позволяваха увредените очи. Все пак преливаше от удоволствие, че се отърва от угнетяващото присъствие на Мендарк, а копнежът му по Мейгрейт нарастваше неудържимо. Във Флуд си нае двама помощници и веднага се качи на кораб. Не му провървя — този морски съд се оказа бавна, прогнила, гъмжаща от плъхове черупка, която се клатушкаше и при най-лекото вълнение. Игър обикновено понасяше добре и бурите в открито море, но този път си изповръща червата.

Някъде около Сифтах ги подгониха пирати и ги спаси само промяната в посоката на вятъра. А щом се насочиха на юг в Туркадско море, на кораба плъзна дизентерия и всички премаляваха от разстройството. Носеха се безцелно дни наред по вълните, защото нямаше достатъчно здрав моряк, който да се занимава с платната. Водата за пиене се покри с гнусна зелена ципа, а когато отвориха едно буре с осолено свинско, намериха вътре бъкаща купчина личинки.

Екипажът си знаеше кого да обвинява за проклетия късмет — високия, вечно смръщен пътник, осакатен от частичната си слепота. Подшушваха си, че бил магьосник, и окаяното им плаване беше най-доброто доказателство за това.

Една сутрин Игър се събуди от жесток ритник в бъбреците. Никой не искаше да си навлече злощастие, като убие магьосник. Вързаха му обаче ръцете и го пуснаха в лодка заедно с невинните му помощници. Избутаха я встрани от борда, без да дадат на прогонените мъже весла, храна или вода.

Двамата наемници си помогнаха взаимно да се развържат, но не докоснаха въжетата на Игър. Той не събра сили нито да се защити, нито дори да се освободи. Морето ги подмяташе един ден и една нощ. На втората сутрин Игър отвори очи от шума на разбиващи се вълни. Лодката се плъзгаше край пуст скалист бряг. Помощниците прибраха златото му и скочиха във водата.

Той яростно претриваше дебелите въжета в ръба на една дъска, но те си бяха все тъй здрави и след час, когато лодката се удари с единия борд в камъните и се преобърна. Игър политна към покритите с миди скали, поредната вълна го запрати към брега, после го повлече обратно.

Най-сетне и неговият късмет проработи — следващите вълни бяха по-малки и с тяхна помощ пропълзя над линията на прибоя. Разръфа въжетата в ръба на строшена черупка на стрида и се заклатушка между скалите. Добра се до някакво село.

Дотътри се до колибата на старейшината. Оказа се, че е жена. Различаваше само силуета й през своите възпалени от слънцето и покрити със сол клепачи.

— Ще ми помогнете ли? — изграчи Игър.

Кървеше навсякъде от стотиците порязвания след ударите в скалите.

— Какво да направим за вас? — попита тя.

Имаше доста младежки глас за знахарка, за каквато я помисли той.

— Трябва да се добера до Туркад.

— Няма кой да ви откара дотам.

— Щом е така, докъдето можете. Моля ви.

— Че това ще ви струва цели пет сребърни тара! — натърти тя, сякаш говореше за половината богатства на света.

Колко противно му беше да проси…

— Нямам дори грайнт в джобовете си, но върна ли се в Туркад… Аз съм Игър!

Тя помълча.

— Чувала съм, че спазвате обещанията си. Можете да ни пратите парите оттам… или да ми се отплатите другояче.

Скоро свалиха изпокъсаните му дрехи, нахраниха го със супа от морски таралеж, а раните му покриха с виолетово парещо мазило. Преспа в колибата на старейшината — най-голямата почест, която можеха да му окажат тук. Макар той да не събра сили да я ощастливи с онова, което тя очакваше в отплата. Е, когато Игър заспа, жената все пак получи, каквото искаше.

Сутринта донесоха дрехите му закърпени и одимени, защото ги бяха сушили над огън. Знахарката, която се бе издигнала още повече в очите на съселяните си, го нахрани с мариновани рибешки карантия. Вкусът им беше още по-гаден от вида им. Накрая тя му се поклони, засмените хора от селото го настаниха в голямо кану и гребците поеха покрай брега. След един ден беше в Ганпорт и успя да се качи на кораб, отплаващ към Туркад. „Колко са услужливи, а дори не са мои поданици… Ще ги възнаградя щедро.“

Едва когато стъпи в Туркад, той си позволи отново да мисли за Мейгрейт. Поне десетина пъти бе чул от непознати как е унижила Тилан. Игър възнамеряваше да повиши Ванхе в главнокомандващ.

На кея в Туркад куцукащо бездомниче си проби път до него, като изблъска с лакти половин дузина съперници. Мръсните боси стъпала на момчето бяха мазолести и покрити с циреи.