Иън Ървайн - Тъмна е луната

Цял следобед и вечерта измисляше заблудата, с която да прикрие предните отряди, за да стигнат потайно до портата на лагера. Умуваше над всяка форма и разновидност на Тайното изкуство, които бе изучила. Първо й хрумна да прибегне до илюзия, като буквално създаде измамни образи във въздуха. Въпреки ярката луна нощната тъма би й помогнала. Не вярваше обаче, че е способна да прикрие цяла армия от толкова многоброен противник.

Веднага се отказа от всякакви хрумвания за масова хипноза. Не би успяла да я наложи от разстояние, а и не намираше лесно в себе се тази способност. Не умееше да съпреживява чувствата на другите.

Имаше и друга възможност — да ги скрие в нещо реално, например в мъгла. В тази поразена от сушата страна, в гореща лятна нощ?

— Къде е най-близкият водоизточник? — прошепна тя на Дилман малко след полунощ.

— На половин левга, точно до техния лагер.

— Можеш ли да ме заведеш там?

— Не мога, лар. Пуснали са патрули навсякъде край реката. Важно ли е?

— Не, поредната прищявка на ума ми…

Защо да го тревожи с прозрението, че ще влезе в битка с празни ръце?

— В подножието на онзи хребет има извори — вдигна рамене Дилман. — Но в този пек може да са пресъхнали.

— Опитай се да намериш някой — почти беззвучно заповяда Мейгрейт.

Дилман не се връщаше. Май все пак щеше да й се наложи да използва илюзия. Тя се покатери на едно дърво и впи поглед в пътя и вражеския лагер. Скоро отдолу застана Ванхе и неспокойно вдигна глава.

— Готова ли си?

— Още няколко минути — помоли тя с привидно хладнокръвие.

Бе прахосала цялото си време за подготовка. Нямаше да се справи дори с илюзия освен най-простичката — мъгла, плъзнала по пътя. Но ако часовите откажеха да повярват на очите си, измамата щеше да претърпи неуспех на секундата.

— Трябва да тръгваме — настоя Ванхе. — Сега готова ли си?

Не, не беше готова, но беше длъжна да направи нещо.

Четири часът сутринта. Въпреки облаците луната осветяваше пътя. Първа армия се покатери до билото и се раздели на два отряда.

— Промъквайте се тихо — повтори Ванхе на офицерите, — докато онези не вдигнат тревога. Тогава щурмувайте портата. Колкото по-бързо се придвижите, толкова по-лесно ще ни бъде. Нахлуете ли в лагера, ще изстреляме осветителни ракети.

Мейгрейт прати своята илюзия. Първите десет редици се размиха в сребристо петно — цяла колона от бледи привидения под лунните лъчи. Войниците си зашепнаха смаяни.

— Да, олекна ми… — И Ванхе си попи челото със същото учудване, макар да знаеше какво ще се опита да направи тя. — Това ще повиши бойния им дух по-добре и от половин нощ сън. Тръгвайте!

Офицерите му се втурнаха по местата си и колоните се отправиха към целта.

„Нека се запази… — примоли се наум Мейгрейт. — Само да не се разпръсне, щом стигне до защитите на гашадите.“ Обзе я обаче ужасното предчувствие, че от илюзията няма да има полза. Нещо все й пречеше въпреки всичките й усилия. Имаше някакъв невидим щит около лагера, който я уморяваше дори от такова разстояние. А какво ли ще бъде пред портите?…

Дилман застана ненадейно пред нея.

— Намерих извор — прошепна й той. — Не е далеч.

— Заведи ме там!

Мейгрейт бездруго усещаше как илюзията отслабва.

От изворчето се събираше локва в подножието на скален отвес. Колко ли мъгла щеше да се разстели от тази вода? И това беше по-добре от нищо. Тя задържа заклинанието в мислите си и потопи свитите си юмруци. По средата се разду мътно облаче. „Побързай, след малко ще е късно!“

Тя се съсредоточи, мъглата се закълби около ръцете й и излезе от падинката. Мейгрейт побърза да извади юмруците си от водата, а белите валма вече се спускаха в долината.

Тя се качи върху зъбер, откъдето виждаше пътя. Нейните войници тъкмо излизаха от шубраците. Отляво мъглата се преливаше сребристо под луната, разделяше се на бели езици по склоновете. Главата я цепеше от настървението, с което се опитваше да побутне тези прикриващи петънца към вражеския лагер, а те все хлътваха по някой улей в погрешна посока. Влиянието върху времето беше мъчно занимание и ничий ум не би работил безупречно с толкова сложно явление.

До пътя стигнаха няколко разпокъсани кълбенца, реещи се с лекия вятър. Тя изостави магията и пак насочи вниманието си към напредващите колони, които доближаваха лагера по пътя от двете му страни. Илюзията се разнасяше и войниците се виждаха. Тя я остави да изчезне откъм страната, където още имаше мъгла и вложи цялата си воля, за да прикрие другия отряд.