Иън Ървайн - Тъмна е луната

Оставаше им немалко разстояние до портата, когато в лагера се вдигна силна врява — бяха ги забелязали. А под нея мъглата се разпиляваше в топлия въздух. Лунните проблясъци по пътя изведнъж преобразиха в колона тичащи войници… на цели петдесет крачки от портата. Някой биеше яростно камбана зад оградите. Нейните отряди се хвърлиха напред и скоро се разгоря безмилостна битка.

В същия миг Мейгрейт отлетя назад от скалата, където седеше. Илюзията й бе разбита с неумолима свирепост. Тя се просна зашеметена.

— Лар? Лар?! — Дилман разтърсваше рамото й. — Добре ли сте?

Малко оставаше да се разплаче. Мейгрейт изохка и той й помогна да стане.

— Лар, нуждаем се от вас — примоли се съкрушен.

А Мейгрейт осъзна, че мръзне в задушната нощ.

— Не се отчайвай, Дилман — подхвърли му тя с пресилена усмивка. — Още не съм влязла истински в сражението.

Двамата хукнаха към лагера. При портата бе имало такава касапница, че тя се извърна, нямаше сили да гледа купищата трупове. Стотици бойци бяха повалени, докъдето погледът й стигаше. По нейна заповед…

— Да вървим! — изхърка Дилман и я задърпа покрай посечените мъртъвци.

Войниците от Втора армия се биеха като обладани от зли духове. „Май си е точно така“ — мярна се в ума на Мейгрейт. А Ванхе позна, че скоро ще вкусят горчилката от нейната неопитност. Заради изтощението от устремния поход мислите й вече се разбъркваха. А какво ли им беше на мъжете в двата отряда?

В небето непрекъснато излитаха осветителни ракети. Две паднаха насред лагера и подпалиха палатка. Светлината помагаше и на двете страни, но нейните хора като че се ободриха.

Мейгрейт нямаше на какво да се радва. Заради глупостта й всяка минута падаха десетки бойци от Първа армия. Бе подценила гашадите. Тяхната несломима воля тласкаше напред бунтовниците и подронваше решимостта на отрядите й. В гашадите беше ключът към изхода от битката. Не успееше ли да ги пречупи, с Първа армия беше свършено.

Подреди откъслечните си представи за различните части на лагера, за да е по-вярна догадката й къде са се скрили гашадите. Небето просветляваше. Тя подтичваше тромаво между палатките сред хаоса от бягащи хора, запалени платнища и ръкопашни схватки. Край нея се изниза върволица бягащи — бяха от нейните войски, захвърлили оръжията си. Още мнозина се бяха втурнали обратно към портата, гонени от врага.

Висок мъжага се хвърли да я посече с меч. Тя рязко вдигна ръка в заклинание, което извън омагьосания лагер щеше да го просне по гръб, но тук дори не отслаби устрема му. Мейгрейт му се изплъзна със скок встрани и хукна към средата на лагера. Онзи връхлетя някого от нейните войници и стовари острието си по шията на нещастника.

Тя навлезе тичешком в площадка, осеяна с трупове и умиращи, повечето пак от нейните хора. Вражески войник се бе проснал на окървавената трева точно пред нея.

Мейгрейт коленичи задъхана.

— Къде е палатката на гашадите?

Смъртно раненият мъж стенеше от болка. Цялата му куртка отпред беше подгизнала в червено. Тя положи длани на главата му и издърпа болката наведнъж, за което щеше да си плати прескъпо по-късно.

— Къде са? — изкрещя в лицето му.

Той вдигна ръка.

— През три реда! — Сочеше наляво. — В сивата…

Главата му тупна на земята — беше мъртъв.

Мейгрейт се втурна натам. Макар и зараснали, раните, които Тилан й беше нанесъл преди месеци, се разлютяваха на всяка крачка. Голяма група от армията й отстъпваше припряно. Противниците ги изтласкваха упорито, рискувайки безогледно собствения си живот. Тя потисна отново ужаса от нехайството си, с което беше хвърлила толкова хора към гибел.

Ето я сивата палатка! Вътре се местеха сенки. Нямаше време да измисли нищо. Мейгрейт влетя в палатката. Четирима мъже и четири жени от гашадите седяха на скамейки, подредени в квадрат. Пета жена стоеше до маса по средата. Сториха й се толкова еднакви, че не позна никого. Дълбоко съсредоточени, те не успяха да реагират в първите мигове.

Сиво табло на сини и червени квадрати заемаше масата. По квадратите бяха скупчени сиви фигурки, явно обозначаващи части от Втора армия, а войските на Мейгрейт бяха в зелено. Тъкмо се взря в тях и жената с огромно усилие придвижи сива фигура, с която изблъска от масата две зелени. Навън се разнесе оглушителна шумотевица, а главата на Мейгрейт щеше да се пръсне от напрежение.

Тя изпъшка неволно. Всички глави се обърнаха тутакси към нея. Толкова й се виеше свят, че не знаеше как се задържа на крака, гаденето вече притъпяваше сетивата й. В гърдите я прободе болка като от острие — усещането за смъртоносния удар, от което бе облекчила мъжа навън. Ей сега щеше да падне в несвяст. Битката беше загубена. Всичко беше загубено!