Иън Ървайн - Тъмна е луната

— И на двата въпроса отговорът е „не“ — въздъхна Ванхе. — Твоят план има… известни достойнства, но осъществяването му ще ни навлече страшни последствия. Мейгрейт, не ти се противопоставям, защото знам, че няма да се справя по-добре от тебе. Ако заповядаш, ще застана начело на войските и в безнадеждна атака срещу портите на пустотата. Но не и преди да ти кажа какво ще ни сполети заради това.

— Добре — промълви тя. — Тази вечер искам да чуя предимствата и слабите ни страни при война в Банадор. Никакви продължителни кампании. Ти и офицерите ще ми представите възможностите за дръзки набези и бързи удари — стратегия за незабавна победа. И всичко да бъде опазено в пълна тайна.

— Ще бъде изпълнено — поклони се той по-ниско от обичайното.

През следващата нощ всички пътища от и към Туркад бяха блокирани, всички мостове бяха под охрана, всички бродове — под наблюдение. Не биваше нищо да се разчува. Основните сили на Първа армия потеглиха преди зазоряване. Четиринадесет хиляди души напредваха с дълги бързи преходи по Федилския път, като оставяха стража на всички мостове и бродове зад себе си.

Дилман бе описал точно положението в Банадор — опустошена страна. „Защо? — недоумяваше горестно Мейгрейт. — Кому е нужно? Какво се надяват да спечелят?“

На седмия ден войските трябваше да се разположат на около една левга от Втора армия, която бе заела позиции в дълга долина под защита на остро като бръснач било. Дилман изведе нагоре Мейгрейт, Ванхе и трима офицери през опожарена гора към удобно за наблюдение място и там дочакаха изгрева.

Отрано се познаваше, че денят ще е твърде горещ.

— Това ли е цялата Втора армия?

Мейгрейт се взираше към лагера в по-ниската част на долината, недалеч от речното русло. По лицето й имаше сажди, по косата й бе полепнала пепел.

— Не, но повечето им хора са тук.

— Какво е разстоянието оттук до Готрайм?

— По-малко от един ден в онази посока — посочи на север техният водач.

„Толкова близо… Случайност ли е?“

— Ясно. Ние ще нападнем в четири часа сутринта през билото.

— Не! — неволно извика Ванхе. — Погледни как са се подготвили за отбрана — ровове, огради от заострени колове, ями, клопки… Изобщо не бихме успели да преодолеем всичко това по тъмно. А и в бъркотията ще се избиваме едни други.

— Никога няма да преодолеем отбраната им и по светло — отсече Мейгрейт. — Ще разберат за атаката. Единственият начин е да минем през билото, да разделим силите си на две и да ударим оттук и оттам — показа му тя, — значи по пътя и от двете посоки, малко преди разсъмване.

— Да атакуваме нагоре по пътя! Ще повалят половината ни хора, преди да се доберем до тях.

— Ще си послужа с илюзия, за да стигнем до лагера им незабелязано.

Не изпитваше обаче увереността, с която изрече обещанието си. Такова усилие би я изцедило, дори ако нямаха насреща си гашадите.

— Това ще бъде неочаквано за тях — настоя Мейгрейт и му подаде далекогледа. — Виж колко нехайно пазят портата.

— Прекалено нехайно за войници под командването на гашадите! Впрочем нашите части ще заемат позиция чак днес следобед. Немислимо е да ги пришпорваш в толкова дълги преходи по пътищата, после да ги пратиш нагоре по склона в мрака и да очакваш да се сражават добре на другата сутрин.

— Сега имаме предимство, но няма да го запазим дълго. Изненадата е единственият ни шанс. Така ще направим!

— Ще изпълня заповедите ти — отвърна Ванхе с равен глас. — Ти как ще се справиш с гашадите? Чувал съм приказки, че надушвали враговете си отдалеч.

— И за това ще се погрижа — заяви Мейгрейт.

Щом запомниха разположението на вражеския лагер, Ванхе и офицерите му се върнаха, за да започнат подготовката за нападението. Мейгрейт, Дилман и нейният телохранител останаха горе. Стичащата се пот прокарваше пътечки по почернялото й лице. Една грешка… и Първа армия щеше да бъде изтребена. Ако пък надделееха, каква щеше да е участта на бунтовниците? И защо гашадите толкова се стараеха да всяват раздори? Имаше ли смисъл да подклаждат бунт точно тук?

Най-неотложната главоблъсканица беше как самата тя да победи гашадите. Някои сред тях имаха дарбата на усета, пък и я засилваха, като работеха съвместно. Успееха ли да прозрат замисъла й, битката щеше да е загубена предварително.

Цяла сутрин оглеждаше лагера. След няколко часа Дилман се прокашля зад гърба й.

— Лар, нека се махнем оттук.

Времето изтичаше, а тя знаеше не повече от предишния ден. Върна се при позициите, които вече заемаха нейните войници. Всички се изпъваха в стойка „мирно“, шепнеха си зад гърба й за чудноватите сили, които владее, обещаваха си един на друг светкавична победа утре. В устата й напираше вкус на кисело. Тя си оставаше куха фасада, празна черупка, която гашадите щяха да пометат от пътя си с първия замах… а тези нещастни глупаци наоколо щяха да умрат заради нея.