Джеймс Хърбърт - Луната

Момчето бе спряло да плаче.

Лежеше със затворени очи в тясното легло, лицето му бе бяло като алабастрова маска на лунната светлина. От време на време цялото му тяло се разтърсваше конвулсивно.

То вкопчи пръсти в краищата на завивките и ги придърпа плътно нагоре до брадичката си. Някаква ужасяваща тежест отвътре притегляше тялото му надолу, от което кръвта му се превръщаше във вода — товарът бе изчезнал, но чувството го бе оставило напълно изтощено и немощно.

Момчето бе лежало там дълго. Не беше в състояние да определи колко часа бяха изминали, тъй като последните три дни му се бяха сторили безкрайни. Баща му бе забранил отново да става от леглото, затова лежеше там търпеливо, понасяйки загубата, изплашено от новото усещане за самота.

Докато нещо го накара да отвори отново възпалените си от плач очи.

Фигурата стоеше до долния край на леглото и му се усмихваше. То почувства нейната топлота. Връхлетя го мимолетно усещане за стопяване на самотата. Но това бе невъзможно. Баща му бе казал, че е невъзможно.

— Ти… не може да си… — рече то и слабият му треперещ глас прониза нощната тишина. — Той казва, че ти не може да… не може да си…

Усещането за безизходица отново го завладя.

Уплашено, момчето насочи поглед към нещо друго в помещението — очите му втренчено гледаха в ъгъла на тавана, сякаш внезапно бе усетило нечие чуждо присъствие, на наблюдател, когото самото то не можеше да види. Мигът свърши, когато по коридора се чу шум от приближаващи стъпки. То откъсна очи от тавана, сега в тях за първи път се четеше истински ужас. Жената си бе отишла.

В рамката на вратата се появи полюшващата се сянка на мъж.

Бащата на момчето се запрепъва към леглото. Дъхът на алкохол бе станал вече неотменима част от него, също като постоянната враждебност, изписана върху лицето му.

— Аз те предупредих — каза мъжът. В думите му, наред с гнева, прозвучаха и нотки на вина. — Никога! Никога повече… — Приближи с вдигната ръка и момчето се сви под завивките.

Навън, на фона на гъстия черен мрак, ярко светеше жълтият диск на луната.

Най-после тя беше мъртва.

Където някога бе имало ужас, сега цареше единствено празнота.

Мъртви очи. Като на риба, изхвърлена върху скала.

Тялото й се скри — последният спазъм бе преминал, последният стон бе заглушен. Изражението от последния миг бе заличено.

Вкопчените пръсти продължаваха да стискат силуета над показалеца й, напъхан в неговата уста, сякаш искаше да разкъса усмихващите му се устни.

Сянката, освободи гърлото й от желязната си хватка и се изправи. Дишането му бе съвсем леко учестено, въпреки че жената под него се бе съпротивлявала дълго време.

То изтръгна пръста й от устните си, разтегнати в подигравателна усмивка, и ръката на трупа падна, удряйки се с плясък в голата плът.

То се спря и огледа жертвата. През цялото време се усмихваше.

Наведе се, пресегна се към безжизнено отпуснатите ръце, сграбчи китките им и ги повдигна. С бавно движение прокара по лицето си изпотрошените им нокти. След това положи конвулсивно сгърчените пръсти върху шията си, сякаш за да ги подразни, да предизвика тяхното отмъщение. Това изтръгна от гърдите му гърлен кикот.

Надвесено над трупа, то прокара мъртвите длани по голото си тяло, бавно спускайки ги надолу, така че да погалят всяка част от него. Докосването на безжизнената плът породи в душата му нови, още по-силни усещания.

Сянката съсредоточено се зае с постепенно изстиващото тяло на жената.

След известно време то се надигна от леглото, оросено от пот. Но все още не се бе наситило.

При силния полъх на вятъра студени дъждовни капки затрополиха по прозореца, сякаш протестираха срещу извършващата се вътре жестокост. Но спуснатите избелели пердета, зад които се отцеждаше дневната светлина, заглушиха протеста на природата.

Една чанта бе разтворена в ъгъла на затъмнената стая. Върху леглото, близо до трупа, бе разгърната черна опаковка. Блясъкът на металните инструменти в нея бе леко заглушен от оскъдната светлина в помещението. Всеки инструмент бе повдигнат, поставен съвсем близо до очите, чието проблясват не можеше да остане скрито, и внимателно огледан. Първият беше избран.

Бавно изстиващото тяло бе разрязано от гръдната кост до срамните устни, а след това на ширина — от едното бедро до другото. От дълбоките разрези бликна кръв.