Джеймс Хърбърт - Луната

Паркира „Мини“-то в тясната отбивка пред старата каменна къща — парче земя, която сам бе изчистил от къпините и плевелите още при настаняването си тук. Изключи двигателя, остави чантата с екипировката за плуване в колата и изскочи навън, търсейки пипнешком ключа за външната врата. Първоначално ключът заяде и когато най-накрая прищрака, Чайлдс блъсна вратата и тичешком премина по късия коридор, успявайки да стигне до малката баня точно когато стомахът му се качи в гърлото. Наведе се над тоалетната чиния и повърна от сместа, която караше вътрешностите му да се бунтуват. Издуха носа си в книжна салфетка, пусна водата и погледна как хартията се завърта в струите и изчезва надолу. Свали очилата си и наплиска лицето си със студена вода, като задържа за малко пръсти върху очите си.

Изправен пред стенното огледало, Чайлдс подсуши бледото си лице. Не беше сигурен дали въображението му не бе изрисувало тъмните сенки под очите му. Повдигна ръцете си, за да провери дали ще успее да задържи пръстите си неподвижни. Не можа.

Сложи си очилата и тръгна към гостната. Преди да влезе, наведе леко глава — самият той не бе много висок, но сградата бе стара, с ниски тавани. Помещението не бе просторно, но и Чайлдс не бе го претъпкал с мебели: едно канапе с избеляла и издута на места тапицерия, портативен телевизор, две претрупани с книги лавици, окачени ниско от двете страни на камината. Върху най-високия рафт на едната от тях се виждаха няколко чаши и бутилки. Той отиде до лавицата и си наля солидно количество скоч.

Навън се изливаше проливен дъжд. Чайлдс се изправи пред прозореца и се загледа умислен към миниатюрната градина в задната част на къщата, която бе една от цяла редица почти долепени една до друга сгради, граничещи с открито поле. Някога сградите представлявали свързани един с друг домове с обширна обработваема земя, но имението било раздробено преди много години, а земята и сградите — разпродадени. Чайлдс бе имал късмет, че успя да наеме една от къщите, когато пристигна на острова преди повече от три години, защото тук бе трудно да се намери необитавана сграда. А заслугата да живее тук бе изцяло на Естел Пипрели, която държеше да го наеме заради способностите му в областта на компютърните технологии. Именно тя го бе насочила към това място, а авторитетът й му помогна да успее да наеме жилището.

Оттук в далечината се виждаше и самият колеж — кацнал на полуострова. Странно скупчване на сгради, което през годините се бе разраствало с крила и пристройки в различни, нехармонично съчетани архитектурни стилове. По-голяма част от сградите, включително и кулата, бяха боядисани в бяло. От такова разстояние се очертаваше само белезникавият силует на колежа на фона на притъмнялото от дъждовните облаци небе.

Когато Чайлдс бе дошъл да търси убежище тук, далеч от континента, от гибелната известност, от любопитните погледи на приятели и колеги, а и на съвсем непознати, които го бяха зървали само по телевизията, островът му бе осигурил тих и спокоен живот. Тук съществуваше една сплотена общност, която бе затворена за външния свят, но въпреки това за Чайлдс се бе оказало твърде лесно да стане един от шестдесетхилядните жители на острова. Нездравото любопитство и обвиненията бяха останали назад. Той стисна силно чашата между пръстите си — не искаше нещата да се променят отново.

Чайлдс допи уискито и си наля второ. Също като коняка, който момичето му даде днес на брега, то премахна отвратителния вкус, който отново се бе появил в устата му. Върна се при прозореца, но този път видя само сянката на собственото си отражение. Денят навън бе станал по-мрачен.

Пак ли същото? Имаха ли нещо общо виденията, явили му се под водата, с онези страховити, кошмарни картини, преследвали го толкова дълго време? Мигновеното му докосване със смъртта — едва не се бе удавил — бе замъглило възприятията му. Но докато лежеше задъхан на брега, Чайлдс бе почти сигурен, че виденията отново се бяха появили.

Целият настръхна от ужас.

Беше премръзнал, а по челото му изби пот. Изведнъж разбра всичко, а сетне някаква нова тревога се загнезди в мислите му.

Излезе в антрето, вдигна слушалката и набра номера.

След малко един задъхан глас отговори на позвъняването.

— Фран? — попита той, втренчил очи в стената, но пред него бе само нейното лице.

— Та кой друг да е? Ти ли си, Джон?

— Да.

Последва дълго мълчание, после бившата му съпруга заговори:

— Щом ме търсиш, имаш ли да ми кажеш нещо?