Джеймс Хърбърт - Луната

Затвори очи и усети солен вкус в гърлото си. Тръсна глава и тихо изстена.

„Защо сега, след толкова дълго време?“

Наметнатото одеяло върху раменете му го изтръгна от унеса.

— Пийни — каза Ейми и тикна малко плоско шишенце под носа му.

Конякът изми вкуса на сол в устата му и приятно го сгря. Той повдигна едната си ръка и момичето се сгуши до него под одеялото.

— Добре ли си? — попита тя, докато се настаняваше още по-близо до него.

Той кимна, но треперенето му все още не бе преминало.

— Донесох ти очилата.

Взе ги от нея и си ги сложи, фокусираният през тях свят изглеждаше по-реален.

Когато заговори, гласът му потреперваше:

— Всичко започва да се случва отново.

— До утре? — попита той.

Ейми поклати глава.

— Татко очаква гости през целия ден. — Извъртя отегчено очи нагоре. — Така че ще съм дежурна.

— Бизнес?

— Потенциални инвеститори от Лион. Покани ги за уикенда. Благодарна съм на Бога, че ще могат да дойдат едва в неделя. Самолетът в обратна посока излита в понеделник следобед, веднага след посещението в компанията. Татко е разочарован, искаше му се да ги разведе из острова.

Пол Себая, бащата на Ейми, бе генерален изпълнителен директор на „Джакарта Интернешънъл“. Могъщата финансово-инвестиционна компания бе със седалище на отдалечения от континента остров, който бе раят на ниските данъци. Макар населен предимно от англичани, островът бе по-близо до бреговете на Франция.

— Жалко — въздъхна Чайлдс.

— Съжалявам, Джон. — Тя се наведе към колата, за да го целуне и косата й, пристегната на опашка, падна около врата й и нежно погали гърдите й.

Той отвърна на целувката й, попивайки с удоволствие соления вкус на устните й.

— Баща ти никога ли не почива?

— За него това е почивка. Щях да ти изпратя покана, но предположих, че няма да ти бъде много забавно.

— Познаваш ме твърде добре! — Той се приготви да потегли. — Поздрави баща си от мен.

— Съмнявам се, че ще ти отвърне със същото, Джон. За онова, по-рано… — Очите на Ейми леко потъмняха.

— Благодаря ти още веднъж, че ме извади от водата!

— Нямах предвид това.

— А онова, което видях ли?

Тя кимна.

— Измина толкова време оттогава.

Той се загледа напред, но всъщност се взираше вътре в себе си. Усмихна се и отвърна:

— В действителност никога не съм си мислил, че е свършило.

— Но това са почти три години. Каква би могла да бъде причината да започне отново?

Чайлдс повдигна рамене.

— Може би е краткотрайно явление. Възможно е да не се повтори. Възможно е въображението ми да си е направило лоша шега с мен. — Затвори за миг очи, съзнавайки, че това не бе вярно, но нямаше желание да говори за съмненията си точно сега. Надвеси се над волана и погали момичето по косата. — Хайде, не бъди толкова разтревожена. Утре ти предстои приятен ден, а аз ще те видя в училище в понеделник. Тогава ще поговорим повече.

Ейми взе туристическия си сак от задната седалка и Чайлдс й помогна да го преметне на рамо.

— Ще ми позвъниш ли довечера?

— Мислех, че ще проверяваш писмени работи.

— Ангажиментите ми в неделя не ми оставят голям избор. Въпреки всичко успях да си издействам няколко минути почивка.

— Добре, господин Учител. — Той положи усилие гласът му да прозвучи бодро: — Но не бъдете прекалено строга към децата.

— Това зависи от писмените им работи. Не съм сигурна кое е по-трудно — да ги научиш на френски или на приличен английски. При компютърното обучение поне машината сама може да коригира грешките им.

Усмихвайки се, Чайлдс си придаде обидено изражение.

— Как ми се иска да бе толкова просто! — Целуна я още веднъж по бузата, после тя се изправи. Първите дъждовни капки зачукаха по предното стъкло на колата.

— Бъди внимателен, Джон! — каза тя, макар че искаше да му каже повече неща, усещаше нужда да го направи, но долавяше интуитивно нежеланието му да говори. Дълго, дълго време й бе необходимо, за да опознае Чайлдс. Но дори и сега си даваше сметка, че вътре в него съществуваха мрачни страни, до които тя никога нямаше да бъде допусната. Запита се дали бившата му съпруга някога изобщо се бе опитвала да го разбере.

Ейми гледаше как малкото черно „Мини“ се отдалечава и докато махаше с ръка, лицето й прие загрижено изражение. Озърна се и забърза през отворените железни порти, изминавайки тичешком късото разстояние до къщата, за да се прибере, преди дъждът да се усили.

Няколко минути по-късно Чайлдс се отби от магистралата и зави по тесните алеи, които пресичаха острова подобно на вени. От време на време намаляваше скоростта и караше плътно до оградите и стените, за да улесни насрещно движещите се коли, чиито шофьори възприемаха същата тактика. Стискаше тъй силно волана, че кокалчетата на пръстите му бяха побелели. Шофираше, доверявайки се повече на рефлексите, отколкото на сетивата си. Сега, когато бе останал сам, умът му бе претоварен с други грижи. Щом стигна до малката къща, отново започна да трепери и усети в гърлото си неприятния вкус на солена вода.