Джеймс Хърбърт - Луната

— Къде е… как е Габи?

— Мисля, че е добре. Намира се в съседната стая заедно с Анабел и се надпреварват коя може да създаде по-голям хаос. Мисля, че Мелани смяташе да ги разходи в парка днес следобед, но времето май не е много подходящо. Как е там при теб? Тук е отвратително еднообразие.

— Да, и тук също. Мисля, че ще има буря.

Отново мълчание.

— Виж, аз съм малко заета, Джонатан. Трябва да съм в града преди четири часа.

— Работиш и в неделя?

— Нещо такова. Днес в Лондон пристига един нов писател и издателството иска от мен да го прилаская, да го подготвя за предстоящото турне за следващата седмица.

— Не може ли Ашби да свърши това?

— Управляваме агенцията на партньорски начала. — Гласът й бе рязък. — Аз поемам моя дял. Между другото ти какво очакваше от една преродена жена от кариерата?

Неприкритото обвинение го засегна и той не за първи път се запита дали Фран някога щеше да се примири с мисълта за неговото „дерайлиране“. „Дерайлиране“ бе предпочитаната от нея дума.

— Кой ще гледа Габи?

— Ще вечеря у Мелани, а по-късно Джанет ще я вземе оттам. — Джанет се казваше младото момиче, което бившата му съпруга бе наела да гледа дъщеричката им през деня. — Тя ще остане при Габи, докато се прибера. Е, доволен ли си?

— Фран, имах предвид…

— Не трябваше да си тръгваш, Джон. Никой не те гонеше.

— А ти не трябваше да оставаш там — тихо отвърна той.

— Поиска от мен да загърбя твърде много неща.

— По онова време агенцията ти отнемаше само половин ден.

— Но тя беше нещо важно за мен. Сега означава още повече — и така трябва да бъде. А имаше и други причини. Нашият живот тук…

— Щях да стана непоносим.

— Чия беше вината за това? — Тонът й бе омекнал, сякаш съжаляваше за казаното. — Добре, зная, че така се случиха нещата, че събитията се развиха неконтролируемо. Опитах се да разбера, да се преборя с положението. Но ти бе този, който пожела да избяга.

— Знаеш, че имаше и други причини.

— Зная, че накрая всичко щеше да бъде забравено. Всичко.

И двамата разбираха какво имаше предвид Фран.

— Не можеше да знаеш със сигурност.

— Виж, сега нямам време за това, трябва да тръгвам. Ще предам целувките ти на Габи, може би тя ще ти телефонира утре.

— Бих искал да я видя скоро!

— Не зная… Вероятно някой ден, когато съм заета само до обяд. Ще видим.

— Направи ми една услуга, Фран!

Тя въздъхна, гневът я бе напуснал.

— Кажи!

— Нагледай Габи, преди да излезеш! Просто надникни в стаята и кажи „здравей“ на момичетата. Провери дали е добре.

— Това пък защо, Джон? И без това щях да го направя. Но какво искаш да кажеш?

— Нищо. Предполагам, че е резултат от живота ми в тази празна къща. Знаеш ли, изглеждаш ми разтревожена?

— Думите ти… прозвучаха ми някак особено. Наистина ли се чувстваш толкова уморен?

— Ще ми мине. Извинявай, че те задържах!

— Ще стигна навреме. Нуждаеш ли се от нещо, Джон? Искаш ли да ти изпратя нещо.

„Габи. Можеш да ми изпратиш моята дъщеря“ — помисли той.

— Не, нямам нужда от нищо, всичко е наред, но ти благодаря.

— Добре. Сега трябва да тръгвам.

— Желая ти успех с твоя писател!

— В нашата работа всеки върши това, с което може да се справи. А той ще спечели голяма популярност. Дочуване!

Връзката прекъсна.

Чайлдс се върна във всекидневната и се отпусна върху канапето. Реши, че няма желание за още едно питие. Свали очилата си и разтри очи със схванати пръсти. Продължаваше да вижда лицето на дъщеря си пред себе си. Когато ги бе напуснал, Гейбриъл беше на четири години. Надяваше се, че един ден тя щеше да го разбере.

Остана в стаята дълго време с глава, отпусната върху облегалката на канапето. Беше протегнал крака върху малкия цветен килим, застлан върху полирания дървен под. Хванал очилата си, той ту втренчваше поглед в тавана, ту притваряше очи, опитвайки се да си спомни онова, което беше видял.

Незнайно защо, но единствения спомен, който успя да извика, бе червеният цвят. Гъсто и лепкаво червено. Помисли си, че дори усеща миризмата на кръв.

Първият кошмар се появи през същата нощ.

Събуди се, уплашен и схванат.

Споменът за видяното в съня все още бе пресен, но бе невъзможно ясно да си го припомни. Усещаше единствено нещо бяло, вибриращо във въздуха, което постепенно избледня, погълнато от лунната светлина, заливаща стаята.

Чайлдс седна в леглото и облегна гръб на студената стена. Бе премръзнал, страхът го обсипваше с ледени ласки. И не можеше да разбере защо, не можеше да открие причината.