Джеймс Хърбърт - Луната

Друго видение прониза съзнанието му. Ръце, жестоки и груби пръсти, движещи се ритмично. Те шиеха.

Тялото му отново се преви.

Чайлдс инстинктивно се опита да затвори устата си, загубил всякакъв ориентир, но устата му продължаваше да пие на големи глътки от солената вода, сякаш заговорничеше с морето срещу него. Възприятията му започнаха да се замъгляват, усещаше се безсилен. „Толкова бързо!“ — помисли си той. Даваше си сметка, че шнорхелът, окачен за еластичния колан на леководолазната му маска, виси свободно и се докосва от време на време до бузата му. Започна да се бори, усетил, че се носи към дъното.

Една тънка ръка се промуши под мишницата му и обгърна тялото му откъм гърба. Издигане — бавно, уверено. Опита се да помогне, но пред очите му се спускаше матова пелена. Изкачваше се към повърхността, сякаш изтръгнат от черна, задушаваща го прегръдка. Завръщането на живота в тялото му бе болезнено и пряко волята му.

Стомахът и гърдите му се спускаха и издигаха, повръщаше. Задави се, размаха крайници, с което създаде опасност да повлече и двамата обратно на дъното.

Смътно долови един успокояващ глас и се опита да разбере смисъла на думите, като си наложи да се отпусне. Заповядваше на дробовете си да вдишват предпазливо, глътка по глътка, и плюеше противната горчилка.

Момичето го изтегли в плитчината, като го придържаше над лактите, с глава, отпусната върху едната й ръка. Тя плуваше по гръб до него и оттласквайки се с крака, с лекота придвижваше двамата по гребените на малките вълни. Дишането му все още бе учестено, но след малко той вече можеше да й помага, порейки вълните с нозе.

Момичето му помогна да се изправи на крака, щом достигнаха до плиткото. Свали маската от лицето му и обгърна присвитите му рамене. Потупваше го по гърба, когато се задавяше и започваше да плюе солена вода, наведена, с изопнато от тревога лице. Коленичи до него, издърпа плавниците от краката му, след това свали своите. Раменете му продължаваха да се свиват конвулсивно при всяко вдишване, докато седеше приведен, опрял ръце на коленете си. Постепенно се съвзе, а конвулсиите се превърнаха в леко потръпване. Момичето чакаше търпеливо, с повдигната високо над челото маска. Капки се стичаха по разпилените й, потъмнели от водата руси коси и образуваха мокри вадички по раменете й. Не говореше, защото знаеше, че все още не бе дошъл подходящият момент.

Най-накрая мъжът промълви задъхано:

— Ейми…

— Всичко е наред, хайде да излезем на брега!

Тя прекара ръка под мишниците му, за да го подкрепя и криволичейки, двамата прецапаха плитчината. Чайлдс се отпусна тежко върху камъните на брега, изпълнен с облекчение, страх и слабост. Тя седна до него, отстрани падналите върху очите му кичури и нежно започна да разтрива гърба му.

Бяха сами в малкото уединено заливче, чиито скалисти склонове и подухващият от югоизток студен бриз караха другите да го избягват. Буйна растителност се спускаше от върховете по стръмните скатове и се спираше едва пред гранитната стена, която оглушителните приливи миеха непрекъснато. Първите майски цветя изпъстряха стената в синьо, бяло и жълто. Мъничък водопад наблизо изливаше водите си, които си пробиваха път с криволичене между малките камъчета и бързаха да се влеят в морската шир. В далечината малки рибарски лодки се полюшваха грациозно над кобалтовосинята повърхност. Самотните им силуети образуваха дълга сива линия от единия до другия край на залива. До кея се достигаше през тесен път, криволичещ между веригата от безредно разпръснати рифове. Момичето забеляза, че непознати лица надничаха към тях иззад стената на кея, явно разтревожени от произшествието. Даде им знак, че всичко е наред и те се скриха.

Чайлдс приседна с усилие. Опря ръце на коленете и клюмнал глава, продължаваше да трепери.

— Изплаши ме, Джон — каза момичето и се отпусна на колене пред него.

Той повдигна очи — лицето му бе пребледняло. Прокара ръка по лицето си, сякаш искаше да отпъди някакъв спомен.

— Благодаря ти, че ме измъкна — прошепна накрая той.

Тя се наведе и го целуна по бузата, сетне — по рамото. В очите й искреше любопитство.

— Какво се случи там, долу?

По тялото му преминаха студени тръпки.

— Ще донеса одеялото — каза момичето и се изправи.

Босите й крака с лекота изтичаха до купчината дрехи и чанти. Чайлдс я наблюдаваше, докато изваждаше одеялото от един туристически сак. Изпълни го чувство на благодарност — не само защото бе го измъкнала от морето, а просто защото бе с него. Погледна към плискащите се в брега вълни. Една бяла лента на хоризонта предвещаваше приближаваща буря.