Иън Ървайн - Тъмна е луната

— Що за варварство!

— Такова е обявеното наказание за всички бунтовници — възрази Ванхе. — При всеки строеви преглед бойният устав се чете пред всяка част в армията. Всеки войник го знае наизуст. Имат късмет, че няма да ги пребием с камъни от първия до последния.

— Игър ли написа този устав? — попита Мейгрейт, принудена да се сблъска с отвратителни факти, за които си бе затваряла очите досега.

— Лично той и неотклонно е изисквал прилагането му. Така е на война.

— Но те бяха покварени от гашадите — примоли се Мейгрейт. Нямаха собствена воля.

— Но моята армия не се разбунтува — навъсено отсече маршалът. — Задължително е да има наказания.

Тя не можеше да понесе мисълта, че се е отдала на чудовище като Игър, за когото животът на обикновените хора не означаваше нищо.

— Не мога… — извика задавено.

Главата й щеше да се пръсне.

— Не е спешно — сви рамене Ванхе. — Почини си. Ще дойда пак сутринта.

Една от най-смутните нощи в живота й. Преди да заспи, Мейгрейт стигна до решението да напусне войските си. Нямаше да поеме вината за такова престъпление, далеч по-лошо от войната. Тя не искаше да плаща тази твърде висока цена, за да спасява от разпадане империята на Игър. Не искаше нито владенията и армиите му, нито него .

Но ако постъпеше така, какво щеше да прави занапред? Откажеше ли се от това, в живота й не оставаше нищо.

Към полунощ целият й свят за кой ли път се преобърна с главата надолу.

Дългата й кестенява коса се бе разпиляла по възглавницата. Лежеше на една страна, защото рамото й пак бе започнало да смъди.

Фейеламор пристъпи безшумно в палатката и се загледа в спящата. Мейгрейт се размърда с мисълта, че Ванхе идва да й досажда, макар че нямаше навика да я безпокои толкова късно. Придържаше се безукорно към правилата на учтивостта. Охраната й не би пуснала друг, но те нямаше как да попречат на тази гостенка. Съзнанието й се прочисти полека от сънищата.

— Фейеламор! — Скова я привичното безпокойство. — Къде се дяна толкова време?!

— Порталът ме прехвърли в Катаза насред Сухото море. Чак там бе отишъл Тенсор да върти налудничавите си номера.

— А ти как се върна?

— През портала, само че не се озовах на желаното от мен място. Може би заради намесата на Рулке.

— И Игър ли се прибра? — напрегнато попита Мейгрейт.

Фейеламор се заблуди, че тя е угрижена за безопасността му.

— Последния път, когато го зърнах, той се гърчеше под петата на Рулке. Допускам, че може и да е мъртъв.

— О, не!

Въпреки всичките му недостатъци и горчивите й разочарования Мейгрейт не му желаеше злото.

— Онзи тъпанар Тенсор отвори Нощната пустош и изтърва Рулке — добави Фейеламор, — който пък смачка Игър.

Не показа съчувствие или жалост, но Мейгрейт и без това не очакваше от нея.

— Рулке ли… — Отново се поддаде на вълнението. — Той беше и тук, страшен в мощта си. Горкият Игър, толкова се боеше от него.

— Рулке е бил тук? — стъписа се Фейеламор.

— Е, не точно тук… В Туркад. Малко след като и Игър влезе в портала.

Игър мъртъв? Не се сети, че Фейеламор може да не е видяла всичко до края или дори да е прибягнала до лъжа. Ако той вече не беше между живите, какъв бе смисълът да остава с армията му?

А Фейеламор я остави да се отдаде на скръбта, докато размишляваше. Боеше се до смърт от Рулке. Той бе имал толкова време да започне осъществяването на плановете си, а тя още нищо не бе предприела. Нуждаеше се от Мейгрейт повече от всякога и имаше един-единствен шанс. Но трябваше да пипа меко.

— Любовникът ти несъмнено е мъртъв — повтори тя, но по-мило. — И ти няма какво да правиш тук. Какво си се вкопчила в тези чужди за тебе хора? Зарежи ги да си воюват, щом им се иска. Съществата от коренната раса са големи почитатели на войните, но и тази нищичко няма да промени. Аз си тръгвам и повече няма да се върна. Наближава времето, за което се трудих неспирно през дългите векове на нашето изгнание. — Фейеламор коленичи смирено. — Ела с мен, Мейгрейт. Ти си ми необходима.

Мейгрейт беше объркана и беззащитна. „Необходима!“ За пръв път чуваше тази дума от устата на Фейеламор. Винаги й говореше за дълг. Но пък нейната господарка умееше да управлява чувствата си според случая…

— И ти ми казваш, че съм ти необходима, както Ванхе преди тебе. Повярвах, че целите на Игър са достойни, иначе защо да се привързвам към него? Би трябвало да остана тук. Да, знам, че съм желана само заради онова, което мога да направя за тях! Но Ванхе се отнася с уважение към мен. Ти пък открай време ме обвиняваш, унижаваш ме с внушенията си, че за нищо не съм годна. И какво ме засяга дали фейлемите ще се върнат някога на Талалейм? Те се постараха да ме отчуждят от себе си. Няма да дойда с тебе!