Иън Ървайн - Тъмна е луната

— Редник Ванхе да се яви при мен! — изръмжа Игър.

— За маршал Ванхе ли говорите? — смутено попита Долода.

— А ти адютант Долода ли си, или робинята Долода? — процеди той със смъртна заплаха.

Младата жена си плю на петите.

Мейгрейт я нямаше и никой не знаеше накъде се е отправила. Но Игър беше уверен, че това е краят за тях. Тя го беше надраснала и никога нямаше да си я върне. Не издържаше на мъката и се справи с нея по единствения познат му начин. Отново се превръщаше в машина, лишена от човешки чувства.

Изкуцука начумерен от палатката и първо разжалва Ванхе. След това подписа заповедите за екзекуция. По залез Втора армия вече не съществуваше.

След като положиха тялото на Селиал за вечен покой при Моста на небесната дъга, Каран и Лиан изтърпяха тежко плаване — заради устойчивите западни ветрове разнебитеното старо корито все заравяше нос във вълните. Аакимите мълчаха, затворени в себе си, Каран също.

Неочаквано, както често се случва в морето, дългият сив бряг на Трипсай се подаде над белите запенени гребени и Каран се изтръгна от съзерцанието. Малиен й говореше.

— Какво казваш? — смънка Каран унесено.

— Попитах те накъде ще се запътиш сега. Ние ще продължим на запад към Голямата библиотека.

— Че за какво ви е да ходите там?

Каран бе предположила, че ще се върнат в Туркад, а това я изправяше пред всевъзможни затруднения — например как тя и Лиан да се доберат до нейния дом.

— Имаме си своя работа там.

— Аз си отивам вкъщи — напомни Каран. — Предпочитам да ни оставите в най-близкото пристанище… май се наричаше Сифтах.

— Ще минете ли през Туркад? — осведоми се на свой ред Малиен, докато отиваха да говорят с капитана.

— Но там е Игър! — възкликна Каран. — Толкова ме е страх и за Лиан, и за самата мен. Готрайм е твърде близо до Шазмак, където може вече да се е настанил Рулке. Не знам какво да правя.

— Измъчват ли те сънища?

— Не и наскоро.

— Е, каквито и несгоди да ти предстоят, по-леко ще ги понесеш под собствения си покрив. Придвижвайте се обаче потайно, по най-безлюдните пътища.

— Така ще постъпим. Малиен, ти какво ще правиш, след като отидете в Зайл?

— Не знам. Сърцето ме зове на изток, към моя дом, но не смея да се върна, докато не приключи всичко. В Мелдорин вече нямаме нищо свое.

— Защо не ме навестиш в Готрайм? Винаги сте добре дошли при мен, макар и да не знам колко е пострадало имението в тази война.

— Благодаря ти. Може и да дойдем, но преди това имаме много работа за вършене.

Двете отидоха при Лиан, седнал в сянката на платното и прегърбен над своя дневник. Щом и техните по-плътни сенки паднаха върху него откъм гърба му, той подскочи с приглушен вопъл.

— Какво ти става? — учуди се Малиен.

— Ами… помислих ви за някой друг.

„По-скоро да слизаме от този кораб — рече си Каран. — Искам да сме само двамата и да се свърши най-сетне с тези страхове.“

На другия ден вече бяха пред рибарското градче Сифтах в североизточния край на Мелдорин. Виждаха хълмове, обрасли в шубраци и уханни билки, чийто аромат стигаше и навътре в морето.

— Помня това място — промърмори Лиан. — Тези рибари много залитат по пиенето.

— Сигурно сте си допаднали — засмя се Каран.

— Не и в онези дни. Не можех да се държа на краката си. Накрая заспах под масата. А два дни по-късно дойдоха и оцелелите от Шазмак. Оттогава та до днес всеки миг се боя за живота си.

Каран вдигна глава и долови погледа на Баситор, застанал до щурвалната кабина. Не ги беше тормозил, откакто излязоха от пустинята, но Каран въпреки това прегърна Лиан през кръста, сякаш за да го опази.

— Скоро ще се отървем. Отиваме си у дома.

Градчето беше хубаво — няколкостотин измазани в бяло къщи, кацнали на доста стръмен склон, който се извиваше около устието на рекичка подобно на амфитеатър. В заливчето бяха закотвени трийсетина рибарски корабчета, с доста груба, но здрава направа.

Каран и Лиан слязоха на кея и оттам се сбогуваха със спътниците си. Когато корабът отплава, всички аакими освен един им махаха с ръце на прощаване.

Тръгнаха нагоре по улицата, за да си купят припаси за дългото пътуване на юг.

— Най-после сами! — възкликна тя.

— Най-после! — като ехо повтори и той. — Вече няма нужда все да се оглеждам кой ми стои зад гърба.

Каран обаче се озърна и усмивка озари лицето й.

— Охо… Знам този кораб! Ами да, корабът на Тес. Връщам се на пристанището!

Лиан въздъхна и я последва. След толкова дни седене на палубата раницата му тежеше.