Иън Ървайн - Тъмна е луната

— Заради нещо, което Фейеламор спомена в Катаза. Умувах над въпроса, който ме тласна в тази бъркотия — кой е убил сакатото момиче. Подозирам, че не обърнах внимание на нещо, което се съхранява в библиотеката. Тъкмо разглеждах скиците на художниците от онова време и… ме прекъснаха. Трябва отново да отида там.

— Но така ще се влачим по пътищата няколко седмици повече — ядоса се Каран. — Защо не ми каза?

— Съжалявам… чак сега се сетих какво ме гложди от толкова време. Да прося от дъртия Уистан още няколко часа в библиотеката не е заветната ми мечта, но съм длъжен да отида. Преданията са средоточието на моя живот.

— А и на моя… — троснато добави тя. — Още си патя от съсипията, която моите прадеди са навлекли на нашия род!

— Между другото, ще стигнем за началото на празника.

Каран се подвоуми. Някога празникът в Чантед беше най-голямото й въжделение, но сега домът я зовеше неустоимо.

— Щом си решил, не бива да се бавим. Край на зимните преходи в планините.

Тес се бе оттеглила в кухнята, за да не ги притеснява, докато спорят. Върна се с три чаши горещ чай.

— Май има как да ви помогна — вметна тя. — Сутринта отплаваме за Ганпорт. Елате с мен. Малко не ми достигат моряци, та ще си отработите порциите бамунди, с които ще се тъпчете по цял ден и на кораба. Ще си спестите дълго ходене. Още искате ли? — тя побутна към тях голямото блюдо.

Каран завъртя глава.

— Ще се пръсна.

Добраха се до Ганпорт за четири дни в такива бури, че и Каран, и Лиан не устояха на морската болест. Лиан беше толкова слаб, че се смъкваше от хамака само колкото да повръща през борда, а и тогава някой трябваше да го крепи, за да не цопне във водата.

В пристанището двамата се сбогуваха с Тес и тръгнаха срещу течението на реката по пътека, която се виеше заедно с руслото чак отвъд хребета, а оттам завиваше на югозапад и продължаваше до Чантед.

Преходът в планините сякаш се проточи безкрайно, въпреки че времето беше меко, пътеката — суха и проходима. Но на Лиан вече му се гадеше от скитосване из какви ли не места, копнееше единствено за някое мирно и тихо кътче. Имаше да размишлява над толкова неща, които да свърже някак в едно цяло, за да открие загадъчния им смисъл. А и не си представяше, че може да има нещо по-важно от съхраняването на сказанията и от неговото „Предание за Огледалото“. Досещаше се, че в тази история се крие тайна, която може да се окаже ключът към бъдещето на Сантенар.

След като се спуснаха в равнината Фолк, те се добраха до град на брега на Ганел. Там беше пълно с плоскодънни речни съдове, които лодкарите тласкаха с дълги прътове по криволичещите разклонения на реката или пък вдигаха платната им при честата сполука да задуха попътен вятър. С част от намаляващите монети в кесията на Лиан платиха за превоз нагоре по течението до Чантед. Каран разпитваше навсякъде за новини от Банадор. Изслуша всевъзможни разкази за войната, но не можеше да отсее истината от измислиците. От никого не чу вест за участта на Готрайм.

Тежката лодка се мъкнеше бавно по реката. Есента отминаваше полека и колкото по на юг отиваха, ставаше по-студено и облачно. До тях стигна и мълвата за подвизите на Мейгрейт, на които Каран доста се зачуди. Научиха и за завръщането на Игър и съдбата на Втора армия. Лиан с неутолимо любопитство попиваше всяка дума.

Лодкарят ги остави при плитчини, през които не можеше да продължи, и двамата се запътиха по суша към Чантед.

Беше изминала още една седмица.

— Скоро ще стигнем — успокояваше я Лиан. — Ей там е, зад завоя.

— Знам — отвърна Каран, която пристъпяше морно до него и бършеше челото си. — Не се ли тревожиш как ще те посрещнат там?

— Почти не мисля за друго, откакто напуснахме Сифтах.

Стигнаха и до завоя в късния следобед. Вдясно от тях се носеха водите на Ганел, спаднали и кафеникави, както винаги през този сезон. Отвъд реката селяни жънеха късна пшеница, чиито класове бяха млечножълти в мъждивата светлина.

Изведнъж Чантед се открои в маранята — събрани натясно улици по склона, заобиколени с обикновена стена от пясъчник. В градчето едва ли имаше повече от пет хиляди жители. Най-горе се кипреше прочутата Школа на преданията — причудлива смесица от всякакви архитектурни измишльотини. А далеч зад нея личаха заснежени планински върхове.

Затътрузиха крака по нагорнището към портата, пред която стояха двама стражници.

— Досега не е имало стража денем — изненада се Лиан. Изглеждаше уплашен и посърнал. — Ами ако откажат да ме пуснат?