Иън Ървайн - Тъмна е луната

— Къде е Тръско? — сети се Лиан.

Никъде не бе зърнал едрия веселяк.

— Горкият… — промърмори Уистан. — Убиха го при отбраната на школата.

— Съжалявам. Знам, че бяхте приятели, а и на мен ми беше симпатичен.

— Липсва ми. Но да не говорим за тези неща — рязко отсече наставникът. — Кажи с какво мога да ти помогна. Ще останеш ли при нас по-дълго? Трябва да ни разкажеш всичко в подробности по време на празника.

Лиан се озърна към Каран.

— И аз бих искала да остана, но трябва да се прибера у дома.

— Не мога да чакам, не и тази година — със съжаление отрони Лиан. — Пък и всички затруднения и загадки около Огледалото не са към своя край. Да не говорим и че Мендарк не желае никаква разгласа. Няма как, ще отложим сказанието за идната есен. Ще се върна, щом всичко приключи, и ще дам всичко от себе си, за да съставя Велико предание.

— Но дотогава има много време! — възкликна Уистан. — Я си представи, че повече не те видим тук! Или…

Възрастният човек се извърна към стената. Лиан знаеше, че той се замисля за собствената си смърт, която едва ли щеше да се забави много. Уистан не искаше да умре, преди това сказание да е записано за вечна прослава на школата, а и за негова, честно казано.

— Това, което вече си видял, не бива да се загуби — натърти той накрая.

Лиан не беше склонен да спори. Уистан заръча да им донесат храна и вино, после повика двама писари. И Лиан се захвана да изреди всичко, което беше преживял след отпътуването от Чантед. Премълча единствено за разговора, в който беше решено да се изработи нова златна флейта. Нямаше право да разкрива тази тайна. Историята с всичките й подробности се проточи три дни, а писарите запълниха двадесет и четири свитъка, всеки от които щеше да бъде нарязан на шестдесет страници.

— Не ме удовлетворява напълно — мръщеше се Лиан, след като провери и поправи записките им през следващите дни. — Още много е нужно, за да се превърне в сказание. И все пак е по-добре от нищо.

— Сказание е, и то чудесно! — заискриха очите на Уистан. — Вече виждам зачатъка на Велико предание, а също и безмерните почести, подобаващи и на тебе, и на школата.

Прибраха и заключиха свитъците в здрав шкаф до завръщането на Лиан… или до известието за смъртта му. След това той помоли да порови в библиотеката и получи специални привилегии. Още не му се вярваше, че изгнанието му е отменено, и трудно свикваше с положението на уважаван гост. Прекалено дълго си бе внушавал, че е безполезен бродяга.

Каран се събуди от смъдене в зарасналата китка, която беше счупила в борбата с огромното куче на Идлис миналата есен. В ума й се мяркаше смътен спомен. Когато излязоха навън, завариха канавките наръсени със снежец — бе паднал месеци по-рано, отколкото можеха да го очакват в Чантед.

Седнаха да закусят до масичка пред гостилница и Каран се опомни.

— Лиан, имам рожден ден! Днес ставам на двайсет и пет.

Той безмълвно целуна ръката й и се втурна към кухнята. По едно време се върна, понесъл внимателно голяма паница колкото ваза, пълна с горещ шоколад, пъстроцветна бита сметана, настъргани ароматни орехчета и парченца черен шоколад. Сложи паницата пред нея с поклон.

— Знам колко го харесваш.

„Но колко ли е похарчил за това?“ — чудеше се тя, а вече облизваше сметаната. Шоколадът струваше колкото теглото си в сребро.

Денят мина неусетно — Лиан я водеше поред във всичките си любими местенца. Прекрасен, безгрижен ден, каквито рядко имаше в живота й. Поне за малко тревогите отстъпиха някъде в далечината.

Разхождаха се надолу по хълма, Каран носеше букет ириси. Срещнаха Тандайи. Този път не се и сети да ревнува от нея.

— Надявах се пак да се видим — подхвана първа Каран. — Какви са новините от Банадор? Отдавна не съм била там и се безпокоя.

— За Готрайм нищо не съм чувала — поклати глава Тандайи. — Знам обаче, че войната е нанесла страшни опустошения из равнините в подножията.

Разказът й отново потопи Каран в познатото чувство за безпомощност. Да не беше питала…

— Трябва да отида в библиотеката — промърмори Лиан, хванал се за издутия си корем след дългото угощение в негова чест. — Нали затова исках да минем през Чантед. Ти няма ли да дойдеш?

— Ами не — отказа тя. — Не и ако ще умуваш дни наред над документи.

— Няма да се бавя. Знам какво търся.

Каран изви вежда недоверчиво.

— Например?

— Свързано е с първото ми проучване заради „Предание за Възбраната“. Помниш ли как Фейеламор ме разпитваше тъкмо за него в Катаза? Изобщо не успя да скрие, че иска да знае кой е влязъл пръв в обгорената кула. Но щом й казах каквото знам, веднага се престори, че това не я засяга.