Иън Ървайн - Тъмна е луната

Лиан май не се впечатли особено, но Каран усети как гърбът й се вледени.

— Да си вървим! — задърпа тя спътника си.

Първата вечер спряха в хълмовете над Чантед сред гелонови дървета недалеч от мястото, където Лиан бе нощувал преди година. Повечето плодове по клоните бяха спаружени или загнили, но на едно дърво щяха да се пръснат от зрялост. От стичащия се сладък сок оставаха захарни кристалчета, около които се събираха хиляди пчели.

Лиан като че бе забравил веднага проклятието на просяка. През целия ден буквално подскачаше по пътя и Каран се настрои свадливо.

— От какво си толкова доволен? — подхвърли му, докато той чевръсто събираше дърва за огъня.

— Не можеш да си представиш какво означава да си зейн, отбягван от всички.

— Прав си, не мога — изсумтя Каран, която настървено чаткаше огнивото, но праханта не се палеше.

— Повече от половината си живот бях в школата, но не се чувствах сред свои. Дори след сказанието при завършването, когато ме обявиха за майстор.

Приклекна до нея и започна да вее с дневника си, за да разпаля тлеещата прахан. Пламъците изведнъж обхванаха наредените отгоре клечици. Той се зае да натрупа дърва.

— По-леко! — заяде се Каран. — Ще го задушиш.

Но след минута огънят бумтеше до височината на раменете й.

— А ето — продължи Лиан — че имам почетно място в школата Не знаеш колко по-уверен съм сега. Не е било така, откакто напуснах дома си.

Каран си рече, че би трябвало да е щастлива от промяната в него, но след откритието в библиотеката собственото й безпокойство набираше сила.

— Е, значи нямаш нужда от мен! — сопна му се тя. — Осмелявам да предположа, че Готрайм ще ти се стори затънтена дупка, а като Чантед ти предлага толкова радости. Сигурно вече се вижда като следващия наставник на школата.

Той се стресна.

— Говориш щуротии…

Но копнежът пролича за миг в очите му. „Ще ме зареже заради Чантед! Омръзнах му.“ Тя не можеше да си затвори устата.

— Видях я какви мили кравешки очи ти правеше тази сутрин.

— Но няма как да си видяла, че и аз я изяждам с поглед, защото не е вярно! — озъби се Лиан и побърза да заговори за друго. — Какви са твоите планове?

— Нямам такива — разсеяно отвърна Каран. — Само мечти и надежди за дома. Но… Банадор е сред първите места, където се развихри войната, а Готрайм е разположен между Туркад и Шазмак. Не знам дори дали още имам дом. Ние сме нетърпелив и бунтовен народ, затова често си навличаме беди. Страх ме е за моята страна.

— Скоро ще бъдем там.

— Не издържам — печално изрече тя. — Дано Шанд си е в Тулин. Мъчно ми е и за него.

Лиан виждаше пред себе си друга Каран, която се плашеше от несгоди. Завръщането в Мелдорин отново я бе сблъскало с препятствия, които нямаше сили да преодолее. Не бе споменала пред него, но предишната нощ отново я беше споходил сън като онези, които я тормозеха преди смъртта на Селиал. Какво ли искаше Рулке от нея? Не че се изненадваше — всеки ден след бягството от Нощната пустош очакваше той да се появи отново. Някаква част от душата й като че наблюдаваше в бездеен ужас какво ще последва. Проклятието на просяка само добави още един камък към товара на раменете й.

Отначало усещаше само лек досег, мимолетно присъствие. Рулке все едно проверяваше как е тя. Сякаш си напомняше за съществуването й и за властта си над нея.

Сигурно точно това й отнемаше радостта. Тя знаеше, че с всяка крачка напред доближават и него, и неговите владения. С всяка нощ сънищата ставаха по-ярки, натрапчиви и неразличими от действителността.

Четири дни по-късно газеха в необичайно дълбок сняг за сезона. Мъкнеха се нагоре по склона към Тулин.

— Все си мисля какво ли ще заварим там — каза Лиан, пъхнал пръсти под мишниците си, за да ги сгрее. — Как ли са преживели войната?

Каран се бе улисала в тревогите си и не продумваше. Стигнаха до кривината на рида и пред тях се откри целият Тулин в своята падина недалеч от билото — същият като преди година. Комините на странноприемницата пушеха ободряващо.

— Харесва ми в Тулин — сподели той. — Откога си мечтаех пак да дойда тук. Но ти се моли времето да се оправи, защото можем да платим само за една нощувка.

— Дано и Шанд е тук…

Изгазиха по пътеката, Каран бутна тежката врата и надникна в просторната кръчма, където огнището беше разпалено. Пред тезгяха имаше неколцина от местните хора с обветрена кожа и муден говор. Обслужваше ги свенливо момиче с розови бузи. Каран веднага позна дъщерята на ханджиите.