Иън Ървайн - Тъмна е луната

Той понасяше нейното променливо настроение и желанието да се уединява по-лесно, отколкото тя — стремежа му да бъде сред хора. Въпреки това беше успяла да го обиди. Отчасти се досещаше какво я е разгневило така, но не на нея се бяха смели. Надяваше се да й мине бързо, както винаги.

Нямаше дърва в огнището, не намери и юрган, а само две протрити одеяла. Уви се в тях и замря ококорен. Изведнъж осъзна, че очаква нещо да се случи. Вятърът забуча и тресна веднъж-дваж капаците на прозореца. „Колелото се завърта…“ Спомни си нощта в Тулин преди година, когато зовът за помощ на Каран бе проникнал в мислите му. Дали не беше и същата стая? Ами да, четвъртата вдясно.

Капакът пак заблъска и за миг той си въобрази самия себе си как дреме в тази стая. Едва ли не чуваше как огънят припуква полека, тропота на дъжда по покрива, рядкото тупване на капка в огнището. Колко наивен беше тогава! Връщаше се в миналото и безупречната му памет пресъздаваше онази нощ, сякаш репетираше сказание. Възвърна си и онази нагласа на млад безхаберник, себично погълнат от себе си и героичните си фантазии. Истинският живот беше по-неприветлив и мръсен, далеч по-жесток и безмилостен. Що за безчувствен и суетен мечтател! Унасяше се…

Изведнъж гаснещата жарава в огнището изпращя. Върху покрива се изсипваше порой. Същото като миналата година. А какъв беше този ритмичен, ту силен, ту спадащ звук в главата му? Каран ли се опитваше да достигне мислите му както преди?

В съседната стая Каран спеше неспокойно. Може би сънят на Лиан за нощта преди година се вмъкна откъслечно в нейния и докосна мисловната връзка, която тя прокара помежду им още в Шазмак. И насън умът й се луташе, с потрес се озова на онзи мразовит планински склон отпреди година под вятъра и дъжда.

Тя бе спряла на острия като нож ръб на било, което пропадаше отвесно вдясно от нея, а отляво беше само твърде стръмно. Зад нея ридът се издигаше също толкова стръмно към платото и развалините, накъдето тя се стремеше. Докато имаше луна, й се струваше, че тя е увиснала на източена кула, която докосва небосвода. Замайващо, страховито усещане. Облаците обаче закриха скоро нощното светило и след миг тя сякаш се бе вкопчила в корабна мачта насред буря, а тъмата я подмяташе насам-натам.

Вятърът напираше с мощ, каквато не бе преживявала досега. Всеки момент можеше да я издуха от билото и да я захвърли във висините като парцал. Ами ако уелмите я заварят тук? Сигурно бяха наблизо, но къде?

Каран стисна отвесна каменна издатина със здравата си ръка. Тук не би могла да се защити — изправеше ли се, бурята щеше да я отвее. Долу нямаше ли някаква мърдаща сянка? Луната се скри отново, вятърът я обсипваше със суграшица. Пръстите й приличаха на заледени кочани. Как си мечтаеше за огън! Но нямаше нито дърва, нито смелост да ги търси. Луната надникна в пролука и по свлачището отдолу загъмжаха сенки. И дори когато изчезнаха, още играеха пред очите й. Тя разтърка лицето си с ръкавиците, за да се отърве от тези призрачни демони. Гнетеше я такава умора, че ей сега щеше да заспи права.

Каран се обърна в просъница, потърси успокоение в жилавия гръб на Лиан, но не го намери.

Нямаше го, никога не бе го имало. Дори не се бяха срещали. О, да, просто сън наяве, както се бе притиснала към скалата. Романтичните й фантазии за мъж, когото бе виждала само отдалеч и за малко. Вълшебно сказание на празника и разказвач, който покори незрялата й душа. Той я бе погледнал и тя почувства, че говори само на нея, че се стреми да трогне тъкмо тази своя слушателка. Видения… Почти успя да усети топлината на тялото му, но виещата буря й я отне.

Вече не можеше да задържи мечтата, страхът и студът надделяваха. Не биваше да се предава. Но как тъй уелмите са толкова близо? Из тези снегове би трябвало да ги забележи от половин левга. Сигурно са заблуда на измъченото й съзнание, кошмар с отворени очи.

Тъкмо откри отново храбростта си и облаците се разкъсаха, луната огря ярко нейното бледо лице. Луна ли? Високо в небето, твърде голяма, твърде червена и черна. Нима тъмната страна на луната се взираше свирепо в нея отгоре? Не, по-скоро беше великанският силует с алените очи от нейните сънища. Рулке я дебнеше!

Не можа да сдържи стоновете си. Знаеше, че извика ли с пълно гърло, ужасът ще изкипи, ще се подхранва сам от себе си и с нея ще е свършено. Пъхна пръст в устата си и го захапа ядно. Болката прекъсна стенанието, странното око избледня, луната се стопи. И тогава тя откри с периферното си зрение подвижните сенки. Ужасът, крил се в мрачните ъгълчета на стаята, я връхлетя по-неумолимо от всякога.