Иън Ървайн - Тъмна е луната

А и беше почти непосилно да стори нещо — волята на Рулке господстваше. „Ела при мен! Ела при мен! — съблазняваше безплътният глас. — Мога да сбъдна най-съкровените ти желания.“

„Идвам! Идвам!“ Тя се застави да не мисли за нищо друго. Иначе би се издала. Поначало не съумяваше да задържи мисъл в главата си, гласът завладяваше така, че нямаше как да не изпълни повелите му.

Тя тупна от леглото. Нямаше време да се облече, дори не се сети за дрехи. Напираше през въздух, студен и гъст като катран. Тласкаше я единствено упорството да прекрати всичко, преди да е настъпил неизбежният гибелен завършек.

Каран залитна към вратата, тръскаше глава и се опитваше да пропъди съня… или сънищата, а сладкогласният шепот я прикоткваше чрез връзката. Тя се пребори някак с вратата. С тази мътилка в главата й беше нужна цяла минута, преди да види резето. Кошмарът я поглъщаше. Отдавнашните Каран и Лиан чезнеха. В своята стая Лиан бе коленичил, протегнал ръце като блуден син към баща си. Огромната фигура се надигаше от каменния си трон и в краката й лъщяха разкъсани окови. Въздухът се завъртя лениво около средата на пода, където бе застинал Лиан.

— Не! — викна немощно тя и притича към неговата врата.

Молеше се да не е залостена. Защо да го прави? Тулин доскоро изглеждаше най-безопасното място в Мелдорин.

„Глупачка! Ама че безнадеждна глупачка. Правиш точно каквото той иска.“

Вратата се отвори плавно, тя нахълта и се спъна във вещите на Лиан, захвърлени на пода. Приклекна и вдигна глава. Сънуваното и действителното се наслагваха, размиваха, отделяха.

Насред стаята полека се оформяше образ на Рулке — не беше самият той, защото го нямаше бурния приток на въздух при отварянето на портал, пък и оставаше прозирен, очертанията му трепкаха. Лиан гледаше ликуващо като послушник, комуто духовният наставник ей сега ще разкрие първата велика мистерия. Как да прекрати това? Отдавнашните сънища вече се стапяха, смесваха се с действителността, защото бяха изпълнили своята роля. Каквото и да бе започнал Рулке, то продължаваше самостоятелно. Но защо му беше необходим Лиан?

Най-сетне виденията секнаха, само че принудата, напираща през Лиан, не губеше нищо от силата си. Или Каран щеше да я прекъсне, преди Рулке да е завършил прехвърлянето на образа си в стаята, или и двамата бяха загубени. Как? Съгледа под леглото старо нощно гърне от дебел порцелан с голяма дръжка. Грабна го светкавично и го запрати по главата на Лиан.

Той дори не се огледа. Тежкият предмет го цапардоса до слепоочието. В един миг се пресягаше нагоре, в следващия се килна бавно и замря. Гърнето се строши зад леглото. В главата на Каран блесна заслепяваща болка — мимолетно съпричастие към страданието на Рулке от безмилостно прекъснатата връзка. Тази способност да му съчувства я стъписа. Призрака вече го нямаше.

— Лиан!… — изплака тя, защото й се стори, че го е убила.

Той наистина беше блед като смъртник, само натъртеното място тъмнееше, имаше и крива рана от ръба на гърнето. Кръвта скоро спря. Ненадейно отлетя целият й гняв, горчилката от предателството. И с него злоупотребяваха, както с нея. А и как той би успял да се противопостави на Рулке? Никой не би могъл. Тя се хвърли към леглото, прегърна Лиан и опря главата му на гърдите си. Може бе щеше да е по-добре, ако умре, вместо да се превърне в такава твар. Може би…

Той потрепери. Каран докосна шията му и напипа пулс. Намести се в леглото, дръпна одеялата да ги покрият и го притисна нежно към себе си, за да го стопли. Изобщо не обърна внимание на съдържателя и жена му, които надникнаха да видят каква е тази олелия. Аха, свада между влюбени, пък и нали ще платят за счупеното сутринта. Те се махнаха скоро.

Галеше го разсеяно и помръдваше само когато схващането ставаше нетърпимо. Боеше се прекалено много от сънищата си, за да се унесе. Рулке щеше да сътвори безпрепятствено машината си, а Лиан му се бе покорил. Тя остана сама и на поне двайсетина левги околовръст нямаше кой да й помогне. Спътниците й си имаха своите раздори, пък и се пръснаха накъде ли не. А дали беше разумно да им се доверява?

Трябваше да каже на някого, но така почти сигурно би навлякла гибел на Лиан. Не виждаше изход.

Малко след зазоряване, когато пролуките в капаците изсветляха, Лиан вече не беше в несвяст, а спеше дълбоко. Дишането му се успокои. Най-после и Каран се отпусна. Тя също заспа.

— Талия! — подвикна Мендарк няколко часа след отплаването им от Флуд.