Иън Ървайн - Тъмна е луната

Не се застояха в града, само натовариха вода, прясно месо и зеленчуци — Мендарк не забравяше, че трябва да бърза. На Талия не й провървя много в издирването, но поне задраска едно име в своя списък. Подмятаният от тайфун „Клъц-клъц“ се блъснал в рифа преди три години и потънал, а целият екипаж се удавил.

След няколко дни страшна буря ги изтласка далеч на север. Разминаха се като по чудо с коварните рифове около остров Банти но същинското вълшебство на Пендер, застанал на щурвала, и майсторлъкът на Ръждивия в боравенето с платната ги отърваха на косъм.

Ръждивия имаше нелеп вид — загрубяла кожа на лицето, снопчета жълтеникава коса около плешивото теме, тантуресто тяло с кльощави крака и извънредно дълги ходила. Той сякаш беше роден за ролята на тъжния клоун. Точно така се държеше, все очакваше да се случи най-лошото, макар че беше превъзходен помощник-капитан.

Още пет дни се бориха с вятъра и се промушваха между двата пояса от рифове при големия планински остров Фанкстър. Ръждивия неуморно предсказваше, че тук най-сетне ще си докарат белята. Спокойната следваща седмица го опроверга и накрая видяха пред себе си Таранта. Дори Пендер не беше уверен при влизането в пристанището заради осеяния със скали залив и назъбената брегова линия. Наеха лоцман.

— Два и половина тара! — мърмореше си Пендер. — Не бях чувал, че лоцман може да иска толкова пари!

А лоцманът се оказа съсухрена старица на около осемдесет години, с мътни очи и само четири зъба в устата, които през цялото време стискаха очукана лула. Тя се провря чевръсто между моряците, хвана руля и започна да кряка заповеди.

Пендер се шляеше безцелно по палубата.

— Дъртата кранта наглед е сляпа като къртица…

— Шът! — скастри го Мендарк. — Ще я обидиш. Това е старата Хетла и наистина е сляпа.

— Хъм…

— Сериозно ти говоря!

— Какво?!

Пендер се хвърли към фалшборда и погледна изцъклено скалите, стърчащи като зъби на чакалот на някакви си един-два разтега от кораба.

— Сляпа е по рождение — уточни Мендарк, — но в Таранта няма по-добър лоцман. И в буря не е погубвала кораб вече цели шест десетилетия.

Пендер се мусеше недоверчиво.

— Ами че тя има дарбата на усета, бърборко! — сопна му се Талия.

Завариха „Среднощно копие“ до кейовете в града. Не беше нищо повече от малка, тумбеста търговска гемия, почти разпадаща се заради дървоядите в дъските. Изобщо не приличаше на зловещо красивия кораб, който Лилис бе описала. Талия прати на нея и Надирил дълго писмо с новините от последната половин година и досегашните неуспехи в издирването.

Продължиха към Гариот, където Пендер трябваше да разтовари стоката и (с неохотното съгласие на Мендарк) да напълни трюма с подправки и живачен сулфид за плаването на юг край бреговете на Крандор. Талия отдалеч разпозна двата димящи вулкана, между които минаха. По-големият беше известна надлъж и нашир забележителност на града.

— Вижте! — провеси се тя над фалшборда като развълнувано дете. — Ето го Бел Торанс.

Мендарк и Осейон застанаха до нея да се насладят на гледката, дори Пендер се присъедини към тях. Бел Торанс беше великан със съвършен конус, издигащ се толкова нависоко, че и в тези ширини върхът му белееше от оскъден сняг. На Талия й се прииска да разкаже на своите спътници нещо за родните си земи.

— Онзи, вторият — Бел Баал-Баан, е бил като близнак на Бел Торанс, но при едно изригване се разхвърчал на парчета. Вълна, висока колкото кула, помела стария град, а пепелта затрупала останките. Седмици наред от небето се сипела кална мръсотия. А Бел Баал-Баан го нямало, ако не броим онези подредени като пръстен островчета. После едно от тях започнало да бълва пушек и се образувала Бел Сус-Баал — наричаме я „дъщерята на Баал-Баан“. Ах, Крандор! Всичко си имаме тук!

— Тоест вулкани, цунами, земетръси, тайфуни, наводнения и свлачища — кисело изброи Мендарк. — Да не споменавам и най-противните буболечки в цял Сантенар.

— Но пък земите са богати — отбеляза Пендер. — Погледни какви дървета избуяват…

Талия се изуми на връхлетелите я чувства. Още преди да стъпи върху шоколадовата на цвят пръст на Крандор, тя усети, че си е у дома. Ветрецът носеше към нея плътната, влажна и радваща миризма на тропици и гори, в които всичко мъртво изгнива скоро. Напредваха покрай бряг, където играеха голи дечица, а от канавките се стичаше кафява смърдяща вода. Къщите пък бяха обикновени колиби на подпори с квадратни отвори вместо прозорци. Тя въздъхна доволно. Тук й беше мястото. После въздъхна по-тежко. Все още не се връщаше завинаги.