Тръгна надолу по виещия се път към Тар Гаарн, където почвата беше наситено червеникава като златото от Аакан. Обикаляше между зидове и паднали колони, за да попият и костите му спомена за града.
Девет дни Мендарк ровеше из развалините, въпреки че още през първия час осъзна колко безсмислено е начинанието му. Нямаше нищо, което да проясни загадките около Огледалото или да го улесни в търсенето му. Не откри дори книги, камо ли ааканско злато. Но нямаше сили да се откъсне от този град. У него оставаше убеждението, че Тар Гаарн е най-висшето постижение в историята на Сантенар. За пръв път го бе зърнал малко след завършването му. Хиляда години след опустошаването му виждаше тук същата прелест.
Но дали златото на аакимите изобщо е било съхранявано в Тар Гаарн? Не са ли го отнесли в най-голямата си библиотека в Стасор? Ако е така, веществото все едно не съществуваше — въпреки дългите му връзки с аакимите, те никога не биха го допуснали до тайните, които съхраняваха там. Дали не е било в Шазмак, завзет от гашадите? Може би в прочетената от Лиан книга „Предания на аакимите“ е била запазена и тази тайна.
Накрая, без да е постигнал някаква яснота, Мендарк се озова на северния път, водещ извън града. Ходенето му помагаше да избистри ума си. И по едно време стъпи на билото, отделящо Тар Гаарн от съседните долини. От запад духаше горещ вятър, но той седна в сянката на разкривена смокиня и зарея поглед към града. Сега съзираше печална сянка върху хубостта. И тази сянка падаше иззад гърба му, накрая беше невъзможно да не се обърне. Повече от седмица отбягваше тази необходимост — не искаше да помрачава последното си гостуване в Тар Гаарн.
Неволно се изправи и погледът му спря на трите кули, стесняващи се надменно до метални игли към върховете си, сякаш отричаха всякакви земни сили. Етаж след етаж, тераса след тераса в такова изящество, че привидно не биха могли да устоят дори на вятъра, камо ли да послужат за подслон или отбрана. Блясъкът им подлъгваше, че са излети от стъкло. Хависард… Твърдината на Ялкара. Беззащитна, открита… и непристъпна до ден-днешен. Колко време беше минало от бягството й? Над три столетия. Не. Ялкара не би избягала. Постигнала е онова, заради което е дошла в този свят, попречила е на Фейеламор, намерила е обратния път към Аакан и се е прехвърлила. И досега никой не знаеше защо е била на Сантенар.
Тайнствената Ялкара. Господарката на заблудите. Повелителката на демоните. Защо се е появила доста по-късно от другите двама карони? Не за да им помага , по това нямаше спор. Напротив. Да ги държи под око, да ги дебне? Вероятно. Да се опълчи на Фейеламор? Уж не е имало нужда от това, но двете се вкопчили в борба от самото начало. Или за да осъществи друга, насочена към далечното бъдеще и твърде секретна мисия от името на кароните… Цел, която може би и в този момент предопределя съдбините на всички?
Докато аакимите набираха мощ, тя не потърси дом, владения, слуги или войници. Не им се противопостави. Но в мига на разгрома им се озова на точното място и още преди силите на Рулке да нахлуят в победения град, тя изчезна заедно с Огледалото. Чак тогава някой се устреми подире й — Рулке се отказа от плячкосването на Тар Гаарн (ето една от възможните причини градът да се съхрани толкова добре) и я преследваше навсякъде из Лоралин. Да имаше кой да разкаже тази несравнима история…
Изглеждаше, че се повтаря потресаващата драма с гонитбата на Шутдар, но Ялкара изчезна безследно. А Рулке се захласна безогледно в подготовката и настройването на своя невероятен град Алсифър, построен за него от злочестия Питлис. И не след дълго самият Рулке бе запратен в Нощната пустош.
А Ялкара наложи волята си на Огледалото, върна се едва ли не пред прага на Тар Гаарн и построи върху сребърните мини на Хависард своята твърдина, на която даде същото име. Защо точно там? Мнозина твърдяха, че жадувала за безмерно богатство. Тя наистина поднови работата в мините, които бяха прокопани до самата рудна жила в дълбините на горещата земя. И забогатя неимоверно. Мендарк обаче все си мислеше, че е избрала Хависард, за да се присмее на аакимите и да ги унижи, както и за да е сигурна, че Тар Гаарн никога няма да бъде възстановен.
Градеше своята крепост с неописуемо прахосване на труд, придаваше й незапомнено великолепие… но колкото и да беше странно, според мълвата собствените й покои се отличавали със строга простота. Хависард преливаше от противоречия.
Читать дальше