Иън Ървайн - Тъмна е луната

Първо обаче се постара да опознае закрилата не по-зле от собственото си съзнание. Да разгледа всичките й страни и особености, както и да ги задържи в ума си, щеше да е подвиг, достоен за отделно сказание. Приключи ли всичко, ще заръча на Лиан да го разкаже. Нямаше да е просто поредното Велико предание, а най-славното. Нямаше да има равен нему в историята на Сантенар. Позволи си да помечтае — този копнеж го обсебваше все повече с наближаването на края на дните му.

Три пъти му се наложи да прекъсне работата си и да се просне на пода, а прекалената употреба на магия го изцеждаше. Три пъти се отчайваше, че успехът е недостижим, а всеки нерв в тялото му сякаш пищеше бясно да се откаже. „Никога! Това е последното усилие и ако надделееш, то ще оправдае всичко досега. Златото! Златото! “

Четвъртия път даде всичко от себе си, дори за миг му причерня пред очите. Когато се свести на прашния под, трудно си спомняше кой е и защо се е довлякъл тук. И тогава нещо щракна в шаващите му пръсти. Мендарк сведе поглед към наниза — седемте пръстена се бяха заключили в невиждана досега фигура. Свърши първата половина от работата. Какъв хубав ден… Вече беше близо до решението.

Нямаше време за отдих. Нахлузи сплетените пръстени върху опала и те се наместиха като пояс около него. Светещото петънце се плъзна насам-натам по камъка, после се разля и целият опал засия. Същите цветове заискриха по стените и пода на пещерата, всичко се открои, сякаш огряно от слънцето.

Мендарк изрече една дума, завъртя опала като пумпал и цветовете се сляха, за да образуват решетка от светлина около него. Той докосна пръстените и кристалът замря. Решетката се превърна в плътно кълбо. Взе опала и наниза, протегна напред ръце и каза втора дума. Греещото кълбо се понесе нагоре, преливайки се подобно на сапунен мехур, и го издигна със себе си.

Ярката сфера докосна тавана на кухината и Мендарк затаи дъх. Ако бе сбъркал, този „мехур“ щеше да го сплеска на кърваво петно по скалната повърхност. Кълбото обаче проникна в здравия камък, в най-непрогледния мрак, който можеше да съществува. Съзнанието на Мендарк отказваше да се примири със ставащото. Той чувстваше как скалата се премесва с атомите на тялото му. Неочаквано се блъсна в непреодолима преграда, която очакваше да е премахнал — заклинанието !

Поддаде се на паниката. Не можеше да се справи. Страхът от затворени пространства го връхлетя. Щеше да умре тук, във вечния капан.

„Не!“ — изрева само умът му, защото устата и дробовете му бяха пълни с гранит.

Самият строеж на действителността се разтърси, когато силите му срещнаха нечии други, както му се стори. Плътната скала зазвъня подобно на камбана и омекна като парче желе с размерите на планина. Съзнанието на Мендарк произнесе най-могъщото отварящо слово.

Изведнъж камъкът се плъзна покрай него, сякаш наистина беше желе. Мендарк го изплю от устата си и се пребори да съхрани смелостта си. В главата му се мяташе смътно видение — две жени на въжена площадка над река. След миг площадката се разлюля силно и те изчезнаха… а той проникна в твърдината. Най-после! Това място беше твърде особено и май нямаше много общи страни със света, какъвто Мендарк го познаваше. Все едно. Сега беше в най-дълбокото подземие на Хависард. Не се задържа дълго на краката си. Прилошаването беше страшно. Опалът и нанизът се изплъзнаха от пръстите му и се търкулнаха по пода. Светликът се счупи и угасна. Той се свлече и потъна в забравата за цял ден.

Мендарк се събуди в мрак. Опипа наоколо и си поряза пръст в късче от светлика. За щастие имаше друг светлик в раницата си, макар че не си спомни веднага за това. Мозъкът му не желаеше да изпълнява и най-простичките заповеди. Този път се бе изтощил прекомерно. А неговото твърде често подмладявано тяло вече се предаваше. Знаеше си, че ще е голям късметлия, ако се добере до Туркад.

По всяка повърхност имаше тънък слой просмукал се отнякъде прах, но не се виждаха паяжини или миши следи. Мендарк се катереше нагоре през подземия и тъмници и неспирно търсеше опасното вещество, чието излъчване бе доловил — злато от Аакан. Май му предстоеше досадно претърсване, защото Хависард беше огромен. Но нищо не би могло да го възпре в превъзбудата от доближаването до целта. След броени часове щеше да притежава златото. Разчиташе на своята дарба за усета, за да си послужи със златната флейта, ако някога успееше да я измайстори. Впрочем, Тенсор знаеше как да я направи, а му беше приятел от хиляда години. И би я изковал, за да изкупи прегрешенията си. Тогава Мендарк щеше да разполага с тайната на порталите!