Иън Ървайн - Тъмна е луната

И Мендарк се бе поддал на неустоимия зов на това място. Дойдеше ли в Тар Гаарн, сядаше тук и се взираше в необяснимия Хависард. Тъй и не успя да влезе вътре, както се проваляше и всеки друг. Върху Хависард бе наложена закрила . Но този път щеше да успее.

Миналата пролет Мендарк потърси в Голямата библиотека и прерисува древните чертежи на сребърните рудници. С това запълваше онези седмици, когато Талия си въобразяваше, че е потънал в отчаяние. На картите и схемите, създадени още преди появата на Ялкара, липсваха новите тунели и проходи, но нищо по-добро не би могъл да намери. Не се знаеше дали Ялкара е имала свои чертежи.

Не биваше да протака повече. Мендарк слезе по склона, подмина Хависард, без да се озърне, и след поредното възвишение стигна до издълбаните долини, купчините натрошена скала, шахтите и тунелите, от които се процеждаше разяждаща вода. В поточетата имаше толкова желязо, че сякаш по руслото течеше кръв.

Мините на Хависард — пълна противоположност на Тар Гаарн в грозотата си. Мендарк отново погледна чертежите, откри входа на нужната му хоризонтална галерия по-нагоре, увери се, че голямата манерка е пълна, напипа светлика, който си носеше от Катаза, и нагази в плитката вода.

По тази галерия се стигаше до истински лабиринт, типичен за древните рудници. Мендарк начесто проверяваше къде е попаднал, но скоро установи, че чертежите са неточни. И без това очакваше да се натъкне на нови тунели и шахти, прокопани по времето на Ялкара. Несъмнено много от старите са се срутили или са били затрупани.

Ориентираше се по усета си за посоката и дълбочината, за да се озове под твърдината. Но как да проникне вътре? Могъщото заклинание не бе отслабнало с годините, както би трябвало да се случи след изчезването на Ялкара от Сантенар. Значи го захранваше нещо в самия Хависард. И докато то съществуваше, твърдината щеше да е непристъпна до пълното изчерпване на силата му.

Мендарк обаче бе съставил план, заради който беше решил да дойде сам. Не искаше да го видят какво прави, какви сили е в състояние да подчини и преди всичко — какво би намерил тук, както се надяваше.

Промъкваше се покрай разбити стъпала и шахти, в които можеше да намери смъртта си. Катереше се по стръмни отводнителни тунели и виждаше същински музей на всеки вид помпа, изобретяван някога. Останките от някои гниеха, други като че бяха непокътнати, но непобедимата вода бе запълнила цялата долна половина на рудниците.

Накрая намери тунел, по който се добра до кухина с размерите на огромна зала за аудиенции, изсечена в здравата скала. Разположена нависоко, тя беше суха и празна. Мендарк долавяше над себе си цялата древност и тежест на Хависард, както и защитата му. Ами да! Делящата го от твърдината яка преграда беше дебела поне десетина разтега и тук магическата закрила бе най-отслабена, защото не беше чак толкова необходима. Само оттук би успял да я преодолее.

Мендарк сложи светлика в издълбана ниша. Извади от бронзова кутия, тапицирана с кадифе, нещо обло с размера на голямо яйце. Уж чернееше, но когато го вдигна към светлика, вътре заиграха хиляди цветове. Цял черен опал, който лично той бе полирал до гладкостта на ахат. Издуха старателно праха от нишата и сложи предпазливо опала до светлика.

Измъкна от кожена кесия наниз пръстени, седем на брой, с ширината на гривни. Можеха да бъдат свързвани в няколко различни съчетания и бяха изработени от сребриста платина.

Докосна с върха на показалеца си опала и остави на него червена следа. Насочи цялата сила на ума и волята си към петънцето, а когато сетивата му наподобиха лъч, който би могъл да пробие и метал, започна да търси нагоре през тежката скала, към Хависард. Незабавно долови твърдината и мислено зашари вътре, за да открие туптящото незнайно сърце, което подхранваше заклинанието. Накрая го напипа, но прекалено високо, за да го достигне или да си го представи, камо ли да го преодолее. Оставаше му само по-опасният път.

Неговото духовно зрение му подсказа нещичко за същността на защитата, но трябваше да я опознае несравнимо по-добре, преди да опита последното средство. Докосваше я с мисълта си по всички достъпни му начини и в същото време нагласяше наниза от пръстени в съчетание, което щеше да е настроено единствено към това заклинание и никое друго. Изведнъж нещо боцна съзнанието му — излъчването от скрито съкровище. Мендарк изпадна във възторг. Ааканското злато! Веднага го позна. Оттук не успяваше да определи точно къде е скривалището, но лесно би го открил, щом проникне вътре. Още тази вечер щеше да е в ръцете му. И тогава враговете му щяха да затреперят… особено Рулке.