— Сега накъде? — попита, щом акостираха до кея, облицован с вулканични скали.
— Тар Гаарн — напомни Мендарк, — а после към Хависард.
— Колко има дотам? — равнодушно вметна Пендер.
Не го интересуваха места, които са недостъпни за кораба.
— Не е близо — поклати глава Талия. — Поемаме на юг до Стринклет, значи поне стотина левги. Тръгва се по Големия северен път на югозапад, след това на запад по планинските пътеки към Тар Гаарн.
Четири дни по-късно пристигнаха в Стринклет без никакви произшествия. Мендарк знаеше как се чувства Талия. Самият той от много седмици умуваше за Тар Гаарн и Хависард. У него зрееше догадката, че там може да бъде намерено онова, което е необходимо за направата на нова златна флейта. Не би я споделил с никого, дори с Талия. Никой нямаше да може да изтръгне от нея нещо, което тя не знаеше. А напоследък помощничката му проявяваше дразнещ стремеж към самостоятелност…
Първата нощ останаха на „Хлапето“, защото заради празника в града всички странноприемници бяха препълнени. Но вече не издържаха в тази теснотия и докато Пендер и моряците се занимаваха с разтоварването и дребния ремонт, пътниците отидоха в града. Мендарк избра този момент да съобщи неочакваната новина.
— Утре се отправям към Тар Гаарн. Сам! Вие се занимавайте с каквото искате в Крандор, но искам да се срещнем отново тук след петдесет дни.
— Сам ли?! — в един глас ахнаха Талия и Осейон.
Талия предпочиташе да тръгне с него — щеше да види за пръв път Тар Гаарн, за който толкова бе слушала. Какво ли бе намислил?
— Да, съвсем сам!
— Но кой ще те охранява? — възрази Осейон. — Аз какво да правя?
— Не ми пука! — грубо отвърна Мендарк. — Успявах да се защитя някак и когато ти още си бозал от майка си. Нека това е почивка за тебе.
— Не ща почивки — смънка едрият воин.
Талия донякъде се зарадва на многото седмици, през които щеше да остане в Крандор. Тя обаче знаеше, че Мендарк тръгва без придружители, за да не научи никой какво е вършил и намерил ли е нещо. Може би се канеше да задържи само за себе си всяка находка. Недоверието му я уязви.
Когато се събудиха по изгрев, Мендарк го нямаше.
По криволичещия в планините път имаше стотина левги от Стринклет до отдавна изоставения Тар Гаарн. Петнадесет дни на кон, ако предвиди почивки, неприятни случайности, лошо време, рухнали мостове и размити от дъждовете пътища.
Мендарк нае два коня, за да дава винаги отдих на единия, и се добра до целта по-рано, колкото и мудно да се точеха часовете. „Ако не е там? — въртеше се из главата му. — Ако не мога да го намеря? И дори да го отнеса в Туркад, как ще го опазя от алчните лапи на Игър?“ Сега нямаше на разположение почти никакви сили, докато Игър се опираше на армиите и богатствата на цяла империя.
„Но той е слабак, натъкне ли се на препятствия, а аз само се заинатявам от тях. Липсва му лукавство.“
Тази мисъл обаче му напомни за врага, който не страдаше от подобни недостатъци — Рулке. Мендарк се плашеше до премала от творението му и скритите в него възможности. Всички останали дори не смееха да мечтаят за такава машина, а Рулке може би я създаваше в момента!
Изобщо не хранеше илюзии, че е равен по мощ на своя противник. Но нямаше да се предаде. Не беше изключено Рулке да се провали или пък в творението му да има слабо място. Играта не свършва до самия край.
Спря на хълма и сведе поглед към величествените развалини. Опечаляваше го споменът как нещо толкова прекрасно и изтънчено бе съкрушено с такава лекота. Поражението беше изтръгнало живеца от душите на аакимите.
А как се бе променила земята оттогава… Когато аакимите тепърва се замисляха за построяването на града, Перионското море все още имаше целия си блясък и красота. Едва що бе започнало да пресъхва и бреговете му бяха гъсто населени. Сега пустинята се простираше навсякъде, а в Тар Гаарн не идваше никой.
Дори Рулке не беше пожелал да унищожи града, след като бе смазал защитата му. В тези сушави земи кулите му бяха приличали на живи блещукащи фонтани. Кристалните куполи и високите каменни арки сякаш бяха изплетени от паяжина. Също като Катаза този град оставаше почти непроменен след обезлюдяването му преди хилядолетие. Всички по-малки творби на жителите му бяха плячкосани и отнесени, но статуите, мозайките и релефите се виждаха и до днес. А повечето покриви бяха непокътнати.
Но най-потресаващ си оставаше самият град дори под прахоляка и пясъка, дори осеян с каменни трошки и надробени плочки, дори обрасъл с повехнала трева. Струваше си да дойде тук, за да го види за последен път. „Още веднъж“ — поправи се Мендарк, но съзнаваше, че повече няма да стъпи на това място. Тялото му бе достигнало предела на издръжливостта си и дори чародей като него не би успял да удължава живота си безкрайно.
Читать дальше