Иън Ървайн - Тъмна е луната

Смущението на Каран ставаше безпределно.

— Да не си очаквала, че се фръцкам в скъпи кожи и коприна? — подхвърли ехидно и си дръпна ръката.

Още малко и щеше да побегне, но Лиан стисна другата й ръка под масата и тя се успокои.

— Как научи за мен?

— Миналата зима разказваха за тебе из цял Мелдорин. А един книжник, който бягаше от войната, донесе историята тук.

— В Чантед пък винаги сме гладни за нови сказания — подсмихна се Лиан. — Случвало се е някои ученици да се сбият за правото да разкажат първи нещо.

Тандайи май се почувства уязвена.

— С никого не съм се била заради твоята история — промърмори сковано. — Чувах това-онова, още преди мълвата от Туркад да стигне до нас, и това сказание ме увлече. И сега се досещам защо… — Тя стрелна с поглед Лиан. — Помолих официално Уистан и той отсъди, че аз ще се справя най-добре. Може би ще поискаш някой път да чуеш сказанието ми…

— Може би — учтиво се съгласи Каран, но искаше единствено това мъчение да свърши.

— Ама че работа! — заяде се тя с Лиан вечерта. — Гърдите й направо изскачаха от блузата. Как ли няма да си мечтая точно тя да разказва моята история!

— Не си справедлива към нея — подхвана той колкото се може по-предпазливо. — Тя е изпълнена с уважение към тебе и се опитва да ти го покаже. В края на краищата е обикновена ученичка в школата, не е постигнала нищо особено в живота. А ти вече си знаменитост в Чантед. Името ти е в Преданията! — натърти той, сякаш не съществуваше по-голяма чест.

И точно така си беше.

— Не искам да ме споменават в Преданията — подсмръкна Каран.

Струваше й се, че се досеща съвсем ясно за какво си точи зъбите Тандайи.

— Значи няма друга като тебе в цял Сантенар — сопна се Лиан. — Съветвам те да внимаваш как се държиш, иначе учениците ще те сметнат за невъзпитана и горделива. Ще помислят, че си вириш носа пред тях. Все пак повечето са бедни, не като тебе с твоето имение, земя и гора, колкото и овехтяло да е всичко в Готрайм. А Тандайи е сред най-бедните. Трудеше се упорито, за да остане в школата.

— Тъй ли? — Каран избърса сълзите си. — Нима се държах надменно и грубо? Дано не си го е помислила. Следващия път ще внимавам.

Още рано сутринта ги повикаха при Уистан.

— Каран Фърн! — възкликна наставникът и стисна ръцете й със своите изкривени костеливи пръсти. — Неведнъж чух твоята история и всеки път ми харесваше още повече.

Каран не знаеше как да се държи с това грозно дребно човече. Споделеното от Лиан я бе настроило твърде зле към Уистан.

А наставникът на школата й се усмихваше.

— Познавах баща ти. Галиад беше извънредно умен. Често идваше в библиотеката, но не ми се вярва да е намерил каквото търсеше.

Тя веднага омекна.

— И аз дойдох с него преди много години. Седях на пода, докато вие двамата си приказвахте… в ей онзи ъгъл. А понеже вие пратихте Лиан да ме търси миналата есен, никога не бих могла да изплатя дълга си към вас.

Уистан се загледа за миг в младежа и дебелите му бърни се извиха.

— Сторих това от… не най-похвалните подбуди. Ако е било за добро, заслугата не е моя. Да не пилеем време! Винаги наостряхме слух за свързаните с вас случки, но научавахме за тях откъслечно през последната година. Нямаме търпение да чуем какво всъщност е станало, особено след Големия събор.

Войната и гашадите бяха отнели на хората в града илюзията, че безгрижното им охолство е непоклатимо. Уистан осъзнаваше болезнено колко се нуждае от силни приятели. И въпреки неуспехите на Мендарк през миналата година изглеждаше, че той не е загубил могъществото си. А името на Лиан се срещаше толкова често в разказите за войната и за Огледалото… Освен това го глождеше неутолимото желание на летописеца да узнае всяка новина, а по-добър източник от двамата пред него не би могъл да желае.

Лиан изреди накратко събитията.

— Много си се променил — поклати глава наставникът, щом го изслуша.

И Лиан си знаеше, че е така. Трудно понасяше мисълта, че е бил толкова разхайтен глупак доскоро. Извлякъл бе поуки от страданията. Светът не се въртеше около него.

— Така е — призна той на глас. — Съжалявам за неприятностите които ви причиних. Тогава всичко беше игра за мен. Сега животът ми изглежда доста суров.

— Да оставим това — завъртя глава Уистан. — Способен си да допринесеш много за школата, ако оцелеем в бурята, която назрява. Много се радвам да те видя.

— И вие сте се променили — престраши се да отбележи Лиан.

Уистан наистина вече не изглеждаше толкова хладен и пресметлив. Или никога не бе имал чак такива недостатъци, каквито той охотно му беше приписвал. Личеше и колко са го потресли разрушенията в града — явно беше проумял, че е прекалено стар да опази школата си. Тя имаше нужда от нов наставник, който не само да е надарен летописец, но и да има подкрепата на силните на деня.