Иън Ървайн - Тъмна е луната

— Добре де — какво търсиш?

— Рисунките, направени на самото място от художниците, пътуващи с войските. А там е имало поне десетина армии. Всяка случка е била отбелязвана. Пак ще прегледам всички рисунки. Нещо ме озадачи предишния път, но нямах време да се занимавам с това. Изглежда някои от номерата на рисунките са били променени.

Слязоха в архива и Лиан прегледа поред всички картини и гравюри. На няколко се виждаше Ялкара със златните й накити. Аха, затова бе запомнил, че ги е имала… Зае се и със скиците. Отвърза лентата и хартиите се разпиляха, намачкани и пъхнати нехайно в калъфа. Той се вбеси.

— Кой е посмял да се отнесе толкова гнусно със скъпоценни документи?!

— Човек, който е бързал, за да не го сварят тук — предположи Каран.

— Това са първите скици, по тях са създадени картините и гравюрите. — Той се вгледа в поредицата рисунки, на които неколцина се готвеха да влязат в кулата. — Тъй си останало неясно кой пръв е проникнал вътре след унищожаването на флейтата. Има всевъзможни версии… — Лиан се смръзна, впил поглед в скицата, която бе взел. — Номерата не съответстват на каталога!

Каран подреди скиците на пода. Вземаше всяка и се взираше срещу светлината в избледнелите цифри. Подреди ги наново и започна да се оглежда.

— Какво има?

— О, две липсват, това е.

— Дали не са пъхнати в дъното на рафта? Всички си бяха на мястото, когато ги разглеждах миналата година.

Каран претърси навсякъде.

— Ами да, две от скиците липсват!

И той прерови купчината.

— Твърде странно! Май ги няма онези, чиито номера ми се сториха променени…

Спогледаха се.

— Кой ли е идвал преди нас? — промълви тя.

Прибраха всичко и излязоха тичешком от архива. Лиан отиде право при вкиснатата жена, отговаряща за съхранението му. Тя провери в дневника.

— Само трима души. Ти си влизал малко преди чудесното ти сказание и втори път — скоро след това. Влизал е и Уистан, за да прегледа твоите подготвителни материали.

— Май мога да позная кой е третият — изръмжа той тихичко.

— Имахме и посетителка с пропуск от библиотеката в Телулиор — университетско градче на югоизток оттук. Тя беше тук през лятото.

— Името й! — в един глас възкликнаха Каран и Лиан.

Жената присви очи, свали очилата си и пак се вторачи в дневника.

— Кекулиел… Дребничка жена, спомням си я. Златиста кожа, златисти очи и много светла коса.

— Фейеламор! — прошепна Каран в ухото му. — Лоша вест.

Отидоха да седнат в празна стая към края на библиотеката.

— Защо ли е взела рисунките? — питаше се Каран.

— Подсказали са й нещо… може би за влезлия пръв в кулата. Не е искала и друг да налучка истината.

Каран потръпна от мярналите се в съзнанието й видения — карони и аакими, фейлеми и коренната раса със своите творения, машини и портали, само за да потопят в кръв целия свят.

— Какво да правим? — смънка Лиан.

— Не знам. На кого бихме могли да се доверим? Да съобщим ли новината на Игър в Туркад?

— Не! — настръхна той.

Въпреки всичко на него се падаше задължението да отнесе тази вест в Туркад. Мендарк сигурно щеше да се върне скоро от пътешествието на изток.

Казаха и на Уистан за откритието си.

— Поверете задачата на мен — предложи той. — Но няма да стане веднага, защото в Чантед не остана дори един скийт. Тази война просто ги изтреби.

Сутринта Каран и Лиан потеглиха към Тулин. На излизане от града Каран се озърна и видя прелестната Тандайи, която стоеше на улицата и ги изпращаше с нещастен поглед. При портата подминаха безкрак просяк, седнал в сянката на стената. Лицето му беше покрито с разкървавени пъпки и мухи.

— Смилете се, госпожо — захленчи просякът. — Дайте нещо вимето на милосърдието.

Тя бръкна в изтънялата кесия на Лиан. Извади сребърен тар — малко съкровище за такъв окаяник, пък и дори за тях двамата в момента, но този човек имаше отчаяна нужда от помощ… Тя му подаде монетата, без да знае, че е последната.

Гноясалите очички на просяка се взираха в Лиан. Сакатият мъж изхриптя яростно и изби с юмрук тара от ръката й.

— Проклет да си, Лиан! — виеше просякът. — Проклет да си, докато земята пусне кръв, а прогнилата луна се пръсне на парчета.

И Лиан се блещеше.

— Търлю! Какво те е сполетяло?

Бившият сенешал на Уистан се изхрачи към крачола му и Лиан отскочи.

— Загубих си работата заради тебе. Уистан ме изрита от града. Започна войната… — Тъжно размърда чуканчетата на отрязаните си крака и продължи с отровен глас: — Едно ще ти кажа, Лиан. Радвай се на славата, докато я имаш, защото няма да е задълго. Скоро и един приятел няма да намериш в Сантенар. Самото ти име ще е сквернословие, а още преди да настъпи хид, ще ти се иска да си щастлив колкото Търлю просяка !